Душата е самотна пустиня

Олга МАРКОВА,
доктор на кинознанието

Още в самото си начало тазгодишният 18-и международен "София филм фест" ни сюрпризира с един от най-успешните, оживено коментирани в днешна Русия, нови филми - "Ролята", включен в рубриката "Киното днес - големите майстори". Сякаш като предупреждение на съдбата и изкуството към забравилото се човечество, по уникален метафоричен начин той произнася присъда над задрямалата съвест на нашите съвременници. Неговият създател Константин Лопушански, когото с основание смятат за духовен и естетически наследник на Андрей Тарковски, след "Руска симфония" (1994), Краят на века" (2001), "Грозните лебеди" (2006) отново насочва своето внимание към руската линия в изкуството, руската съдба и манталитет, руската философия и мистика, руската литература и култура... към загадъчното руско духовно пространство, което мнозина се опитват да разгадаят още от двадесетте години на миналия век.
Всъщност той набира творческа скорост като асистент на Тарковски по време на снимането на легендарния филм "Сталкер" (1979). Оттогава започва и неговата стилистика, съзвучна с тази на духовния му учител. За нея е награждаван от над 30 авторитетни международни фестивала. Още първата му пълнометражна творба - "Писмата на  мъртвия човек" (1986), сложна в стилистично отношение антиутопия на последствията от ядрената война, добива световна слава и е показан на повече от 10 международни кинофорума, включително и фестивала в Кан през 1987 г. Следващият филм - "Посетител в музея" (1989), също завоюва редица значими призове, сред които Голямата награда в Москва.
 Действието на първото черно-бяло произведение на майстора на руския арт-хаус (след дебюта му "Соло") ни пренася в Сибир през 1919 г.: в преддверието на руската национална катастрофа, която "подвежда крак" към катастрофата на цялото човечество. То обгръща съдбата на гениален актьор, решил (в синхрон с идеите на символизма и на великия Сребърен век) да преживее чужд живот, по-точно - да изиграе ролята на друг човек - лидер в новата Съветска Русия (възползвайки се от случая, предоставен от съдбата). Какво очаква от своя двойник: помилване или смърт? За жалост, не е имал възможността да избере времето за своя житейски спектакъл. А за подобни експерименти в жестоката "касапница" през последния период на Гражданската война и началото на двадесетте години човек е трябвало да заплати единствено с цената на собствения си живот. Друга конвертируема валута няма! В началото заинтригуван, а впоследствие обсебен от идеята, актьорът се хвърля всеотдайно в нелепите обстоятелства, изигравайки докрай своята роля, където го чака трагическият финал.
Създаден по действителни събития от живота на руските символисти, този изумителен като драматургия сценарий разкрива докъде би могъл да стигне човек в стремежа да изиграе ролята на живота си. Твърде оригинална идея, "облечена" в рядко срещана художествена форма. Разбира се, мотивът за двойника не е нов - едва ли е необходимо да привеждам примери от творчеството на Достоевски. Става дума за един свеж, изключително своеобразен ракурс към него. Ракурс, който води до фундаментални проблеми: за Човека и Света; за търсене на бог във време на безбожие; за откриване на Смисъл в един безсмислен свят. Повечето филми на Лопушански са притчи с вечна дата. Но очевидно най-дълго и старателно се е готвил за този проект, в който драматург е самият живот - може би с цената на целия си досегашен опит и съдба. Явно дълго е сънувал чужди сънища...
"Отчайващо дълго - споделя самият режисьор. - Но истинският живот е много по-фантастичен от фантастиката, като съдбата на моя актьор, която ми позволи да подема разговор за същността на изкуството, за дълбините на актьорската професия. Пастернак неведнаж си задава въпроса: каква е загадката на изкуството, за какво е то. Може ли да се поставиш в олтара на изкуството и в името на какво. Превъплъщавайки се в чужд образ, в чужда душа, актьорът разбира какво се е случило с историята на Русия и въобще с историята на света. Тази друга душа, която той се опитва да осъзнае, е от другата страна на барикадата и същевременно - негово собствено отражение в огледалото."

- Ето че неусетно, но логично стигнахме до вечната метафора "Огледало" на Андрей Тарковски.
- Както и да разговаряме, все ще достигнем до нея. Тя е Космос.
- Много ми харесва метафората във финала на вашия филм: над бездната на Гражданската война пърхат сребърни пеперуди. Сред впечатляващите образи е и този на Луната, върху който акцентирате.
- Любимият ми епизод наистина е "Момичето (Олга Василевна) и Луната". В него има някаква магия, която мнозина забелязват. Сякаш отиваме в други измерения; прекосяваме времето на мъртвите,  Луната символизира магическа врата, която се отваря към света на мъртъвците.
- Удивлява ме размисълът до прозореца на вашата епизодична героиня, която в свръхтрагични обстоятелства се пита: "Дали да не родя дете за бъдещия живот!" Нейното календарно време, човешката й мисия съвпадат с античовешкото време, в което е обречена да живее. Интересно й е всичко в света, но невинаги го разбира.
- Радвам се, че ви е впечатлил именно този епизод, който за мен е ключов.
- Ефектите на съзнанието: странните нощни видения на героинята, в които мъртвите се усещат като живи, безспорно са една по-висока степен за възприемане на екранното изкуство. Времето на живите неусетно се съединява с времето на мъртвите... За мен твърде важен е и екзистенциалният рефрен с локомотива, прекосяващ непрестанно пътя на главния герой. Едва ли мислещият зрител би се стъписал от него.
- Не са ми задавани въпроси по този повод, което ме обнадеждава, че публиката разбира творбата ми.
- Как конкретно изградихте сценария?
- Първите му варианти се появиха още през 80-те години. Те съвпаднаха с първото ми задгранично пътуване (1982), което се оказа в България. Оттогава датира интересът ми към тази тема: Разколников, който убива не бабата, а цяла Русия; към тази стилистика. Търсих един нов поглед към революцията, който обаче през този период се оказа невъзможен. И така мина едно десетилетие. Заедно с Павел Фин написахме сценария и го публикувахме в "Искусство кино". Получихме дори финансови средства. Но аз отказах да го реализирам, защото съзнавах, че не съм стигнал до последната крачка. Тогава Фин ми се разсърди и имаше лични мотиви за това. По онова време заснех "Грозните лебеди"... Накрая, след изтекло десетилетие, по време на което у мен узряваше идеята, реших да тръгна от образа на Актьора, който играе чужда съдба, и с него да сe хвърли мост към епохата на Сребърния век. Не ми се удаваше да събера двете линии в сюжета, докато не успях да ги обединя в общ сценарий чрез главния герой.
- И го назовахте Платонов, подобно на героя на Лариса Шепитко в легендарния й филм "Извисяване"... Напоследък на световния екран се забелязва възраждане на черно-бялата стилистика. Вашият филм е твърде автентичен: той оставя усещането, че е сниман точно в разглеждания период. Възприемам вашата контрастна стилистика като фрак, в който са "облечени" героите и събитията, а душата е "самотна пустиня" във всеобщия "маскарад".
- Звучи ми чудесно. Дано е така.
- Изключително интересна е и музиката във вашия филм. Личи си, че едното ви образование е получено в Консерваторията.
- Музиката ми винаги е съставна част от драматургията. Тя трябва да зазвучи, още когато се пише сценарият.
- Валсът на Дебюси в началните кадри ни напомня аромата на Сребърния век... Коя беше най-голямата трудност при реализацията на филма?
- Търсенето на пари, разбира се. Очевидно, подобна творба не може да бъде евтина. Снимките бяха трудни, а трябваше да се вместим в ограничен бюджет. Всички епизоди на Гражданската война снимахме през суровата зима, при това - само нощем, при минус 30 градуса; близо до град Брест в Белорусия. А в хотела, където се опитвахме да се сгреем, беше минус 15. Страхувах се, че екипът ще се разбяга. Но всички останаха. Явно бяха обзети от "лудостта" на главния герой.
- Имате ли идея за нов проект?
- Новият ми сценарий е готов, но нямам финансиране. Още повече че историческият материал, който ми е необходим, е доста скъп.
- Любопитен е завоят в творческите ви търсения: от изследване на човека във фантастиката към сондиране на фантастиката у човека.
- Така се случи. Ценен и ползотворен период от живота ми е свързан с произведенията на Стругацки.
- Какво почувствахте, когато кацнахте на българска земя?
- Почувствах се славянин. Корените на културата ни са общи. Вие си имате и Лопушански манастир, лопушанска музика...