Обречени сме на пропаганда отвсякъде, но поне да беше качествена, а то - злоба и плюене

Веселин Стаменов


„Липсва ми старата пропаганда“ – ако кажеш това днес, веднага ще те обявят за ретрограден елемент, който въздиша по „Кремиковци“. Само че аз не говоря за петилетките. Говоря за онази, истинската, скъпата, лъскавата западна пропаганда, с която ние, децата от началото на осемдесетте, израснахме. Онова беше изкуство. Беше индустрия за мечти, опакована в мирис на дезодорант „Фа“ и видеокасети с лош дублаж.
Тогава пропагандата имаше мускули. Имаше челюст. Имаше Силвестър Сталоун, който сам превземаше Афганистан, и Арнолд, който пушеше пури, докато режеше глави на лоши момчета. Схемата беше проста и честна като юмрук в лицето: лошият прави мръсотия, добрият (който винаги е с плочки на корема) тръгва да отмъщава, по пътя оправя една мацка за разкош и накрая размазва злото под звуците на синт-поп. И ние вярвахме. Вярвахме, защото дори лъжата беше поднесена с вкус.
Помните ли „Фючърлогия“ на Щурците? Онова „уоу-уоу, йе-йе“, което беше нашият нелегален паспорт за света? Или по-късно, когато паднаха стените под химна на Скорпиънс „Wind of Change“ и маршовия ритъм на "Пет Шоп Бойс" в „Go West“? Това беше качествена стока. Пропаганда, която те кара да се чувстваш част от нещо велико, от един нов, сияен свят. Халал им парите на американците – платиха си на най-добрите композитори, сценаристи и режисьори, за да ни излъжат красиво. И ние им благодарихме.
А днес? Днес пропагандата е като китайски анцуг от битака – разшита в шевовете, мирише на евтина пластмаса и се разпада още при първото обличане. Сега нямаме „Wind of Change“. Имаме влогъри. Небръснати, некъпани, омирисани на застоял въздух и енергийни напитки образи, които те гледат от екрана на телефона и ти обясняват как да живееш. Днешната неолиберална пропаганда не се опитва да те вдъхнови. Тя се опитва да те надвика.
В нея липсва интелект, липсва онази тиха мъдрост на големия майстор. Всичко е сведено до злоба и плюене. Ако не си съгласен с последната „правилна“ линия на поведение, веднага те лепват с етикета „копейка“. Няма спор, няма аргументи. Има само зобане на клишета и дивашка сеч в социалните мрежи. Ако Сталоун беше днешен инфлуенсър, нямаше да спасява заложници, а щеше да прави 15-минутно видео в YouTube как плаче, защото някой го е „мисджендърнал“ в Туитър.
Липсва размахът. Старата пропаганда беше като катедрала – огромна, внушителна, макар и празна отвътре. Днешната е като пластмасова тоалетна на софийски фестивал – тясно ти е, смърди и искаш да излезеш час по-скоро. Преди ни продаваха свобода, днес ни продават вина. Преди ни караха да гледаме към звездите, днес ни карат да се срамуваме, че сме дишали.
Интелектът на съвременния пропагандатор е колкото на стаен термометър – реагира само на „топло“ и „студено“ според това какъв грант е преведен по сметката. Няма метафори, няма нюанси. Само директна инжекция от помия в мозъка - стоял си на стол, на който стол преди това е стоял сина на жената на шофьора на Пеевски. 
Но пък, в крайна сметка, може би така е по-добре. Дойде най-хубавото време – времето, в което не е нужно да мислим. Защо ни е мозък, след като имаме Изкуствен интелект? Той ще преценява кое е добро, кое е лошо и кого трябва да мразим днес преди обяд. Ние, поколенията, просто ще превъртаме фийда, ще кимаме и ще чакаме следващата порция евтина манипулация. 
Обречени сме на пропаганда отвсякъде, но поне да беше със сценарий. Сега просто качеството е слабо, лош театър, в който публиката е принудена да пляска, за да не я изгонят от залата. Но нищо, важното е, че е „модерно“. Уоу-уоу, йе-йе... само дето този път няма да има хепи енд. Просто батерията на телефона ще падне. По заръка на запада ще спрем да мислим, за да не ни плюят влогърите и да не извадят кирливите ни ризи със записи и свидетели в "Звън Ефир", че като се напием си пускаме "Поручик Галицин"... Спираме да мислим, да му мислят поколенията след нас...


Фейсбук