ДОЖИВЯХМЕ
/ брой: 243
Недялко Йорданов
Скъпи приятели, реших да публикувам веднага едно стихотворение, което току що написах. Това, което видях снощи по телевизията ме потресе. Тази отрязана ръка на войника, воювал срещу Хитлер. И това пред очите на майката и детето до него , които очакват същата участ. Тук няма никаква политика. Тук има грубо, недомислено бързане да се приключи най-брутално с един спорен щекотлив проблем. Нима така на части от телата са качвани тези четири фигури на времето, че трябва да се режат пред очите на цяла България. Поне да имаше надпис по телевизията: Забранено за деца под 14 години.
ДОЖИВЯХМЕ
Какво доживяхме Господи... Господи, какво доживяхме...
Горе... Ръка отрязана... Вързана яко... Видяхме.
Плува във въздуха... После слиза надолу горката...
Време е... Време е вече... Ще я последва главата.
Тялото на войника... Режем... Как е останал...
И на работника, който до него прав е застанал.
Режем и двамата... Хвърляме някъде там.. След което
следва бюстът на майката и главичката на детето.
Време му беше, нали... Стига ни е напомнял
как го посрещнахме радостно с цветя вместо със бомби.
И как със него тръгнаха хиляди наши войничета...
За да спасяват България, защото си я обичаха.
А бомбите падаха яростно... В зимните дни отминали.
И самолети стотици... И колко хора загинали...
Кой да помисли тогава от тези хорица... Клетите...
Че ще издигнат в София паметник на самолетите.
А този паметник... Долу!.. Днеска кому е потребен.
Някакъв си войник... И работник... И майка със бебе.
Мила Българийо...Пак ли?.. Вечно добра... И послушна...
Толкова мъки понесла... Нима си пак равнодушна?
14 декември 2023 г.
6 ч. 15 м.
Фейсбук