29 Юли 2021четвъртък21:51 ч.

Снимка личен архив

Неделник

Д-р Мохамед Алибрахим:

Доверието на болния се печели с внимание

Никога не лекувам хората само с медикаменти, най-важното е да ги настроя положително и да им вдъхна кураж, откровен е докторът

/ брой: 115

visibility 1536

Интервю на Розалина ЕВДОКИМОВА

Д-р МОХАМЕД АЛИБРАХИМ е роден в сирийския град Алепо. От малък слуша разказите за България на братовчед на баща му - бивш посланик на Дамаск в София. И съдбата са разпорежда да пристигне в страната ни и да завърши с пълно отличие медицина във Варна. Дълги години практикува като лекар в морската ни столица. Специалист е по педиатрия, неонатология, пулмология, алергология, спешна медицина и здравен мениджмънт. Сега работи като лекар в Спешна помощ на първа линия в борбата с КОВИД-19. А пациентите, впечатлени от вниманието, грижите и всеотдайността му, често го наричат ангел в бял скафандър.


- Родом сте от град, превърнал се в точка на кървави сблъсъци в Сирийския конфликт - Алепо. Липсва ли ви и как посрещахте случващото се там? Ислямска държава превърна града в своя крепост, за което жителите му платиха скъпа цена.
- Така е. В интерес на истината, Алепо е много известен и голям град. В него живееха около 6 милиона души, но след Ислямска държава, която аз наричам идиотска, защото няма нищо общо с исляма, той бе разрушен. Това са разрушители, които съсипаха не само него, но и много други градове.
Алепо е бил също и под турско робство, след това и френска колония. За разлика от другите завоеватели, французите оставиха много добро наследство. Градът беше като една градина. На мен Алепо ми липсва много и изпитвам голяма носталгия. Там съм роден, там съм учил и, откакто се започна тази война през 2011 г., не съм си ходил в моя роден град. Баща ми почина, но аз не можах да отида да се простя с него и да го погреба. Нашият род е голям и там имам много близки, които много ми липсват. За съжаление, сред тях има и загинали, а и такива, които са в неизвестност.
- Как намерихте пътя за България и защо избрахте страната ни за житейски пристан?
- Защо избрах България? Братовчед на баща ми беше посланик на Сирия в София. Разправял ни е много хубави неща за страната, а и манталитетът сякаш е много по-близък до нашия, за разлика от Западна Германия, например. Другата причина беше, че България е по-близка, като разстояние, до Сирия. Само Турция ни дели. Няма да забравя, че когато си идваше братовчед ни, носеше сирена, кашкавал и още други продукти, които много харесвахме в Сирия. И може би това ми въздейства и реших да дойда тук.
- Като се озовахте в нашата страна, как потръгна вашият живот?
- Когато пристигнах в България, ме посрещнаха мои близки, които бяха дошли тук две години по-рано. Те завършиха в България медицина и стоматология.
В началото се сблъсках с много трудности и им казах, че няма да мога да проговоря български, защото е труден. Дори ги помолих да ме върнат обратно. С моите колебания закъснях с месец да се запиша в Института за чуждестранни студенти. Включиха ме със закъснение в една група и се оказа, че, има-няма месец - месец и половина, и аз започнах да говоря на български. Дори станах първи в групата и превеждах на приятели. И въпреки това, много е труден българският. Имате много глаголи и времена.
- А медицина тук ли завършихте?
- Още от малък обичах медицината и ми беше мечта да я завърша. И това се случи тук, в България. Първата година учих в Пловдив, който харесвам много. След това по разпределение отидох във Варна, където се дипломирах обща медицина, и то - с пълен отличен. Започнах работа и едновременно с това специализирах, като първата ми специалност е педиатрия. Обичам децата и обичам да помагам. В София се явих на изпитите за специалност. Според мен педиатърът може да лекува всичко, но обратното не.
- Ама май не сте останали само с една специалност, разбрах аз...
- Не. Продължих и специализирах неонатология, гастроентерология, пулмология, алергология. След което, успоредно с работата, специализирах и спешна медицина. Работя като реаниматор в Спешна помощ. А преди три години завърших и здравен мениджмънт.
- Днес вие, като лекар от Спешна помощ, сте в епицентъра на борбата с коронавируса. То това си е същинска война. Как се срещате с болни от тази коварна болест и само конкретните лекарски предписания ли са вашето оръжие?
- Аз никога не лекувам хората само с медикаменти. Най-важното, което правя, е да ги настроя положително и да им дам кураж. По време на тази пандемия се срещам с какво ли не. Виждам отчаяни и уплашени хора, които едва ли не очакват смъртта. Но правя всичко възможно да ги успокоя и да им вдъхна кураж, че ще победят болестта. Давам им и личния си телефон, за да ме потърсят, ако имат нужда да се посъветват или да попитат нещо, и винаги съм насреща в името на тяхното оздравяване.
Обичам да помагам, а и то ми идва отвътре. Още повече, че обичам България и българите. Така че, не само с лекарствата се лекува. Много съм се борил за пациентите ми. По време на третата вълна беше ад. Нямаше места в болниците и като съм карал пациент, не се предавам, докато не го настанят за лечение. Стигал съм до шефовете на болничните заведения, само и само да осигуря място за болния. Случвало ми се е да обикалям по 7-8 болници и не се предавам, докато не се намери място. Но най-важното е пациентите да не се отчайват и да мислят позитивно, защото така по-лесно се овладява заболяването.
- И защо Спешна помощ и то в София, при положение, че сте с пет специалности, и то такива, които да ви дадат възможността да печелите и да имате много желаещи да бъдат лекувани от вас, а и да се развивате като специалист?
- Имал съм кабинет и за преглед са се записвали болни от други градове. И досега ме търсят много. Разбира се, че там и заплащането е доста по-добро, но аз избрах Спешна помощ, защото ме влече неизвестното. Тръгвам за даден адрес и не знам какво ме чака там. Може да са казали, че е сърдечна болка, а аз, като отида, установявам инфаркт. В други случаи се сблъсквам с инсулт или дихателна недостатъчност. Обичам да работя с неизвестни проблеми, за да мога да реагирам и да помагам на хората в най-трудните за тях моменти.
- Правите така, че пациентът да се почувства специален, така ли да разбирам? Това много малко лекари го правят.
- Така е. За мен няма разлика и всички пациенти са специални, защото знам, че те разчитат на моята помощ. И вярват, че аз ще им помогна, което винаги се старая да правя. За мен няма малки, няма стари, млади. Щом се нуждаят, давам всичко от себе си. Много пъти хора, на които съм помагал, пишат до Спешна помощ да благодарят, че съм ги спасил. Това ме сгрява, защото знам, че те са ми се доверили. Чувствам се удовлетворен.
- Мохамед, кое е първото нещо, което казвате, когато влезете в дома на болен, който чака с надежда помощта на лекаря? И как ви посрещат, щом по акцента ви разберат, че не сте българин?
- Добре ме посрещат, защото аз още от вратата започвам да говоря успокояващо, че ще намерим решение на проблема. Има такива тежки случаи, а медицината и добрите лекари ще се стараят да помогнат. Настройвам болните психически на моята вълна, за да могат да приемат, че наистина ще им се помогне. Много е интересно, че те усещат, още когато вляза в дома им, че могат да ми се доверят. Още с първите ми думи ги предразполагам, правя им необходимите изследвания от А до Я, защото не ми е присъщ формалният преглед. Знам, че не всички мои колеги постъпват така, но аз правя това, което смятам за необходимо. С внимание се печели доверието на болния. И дори след като вече са здрави, ми звънят, за да се консултират или пък да ми благодарят, че съм им помогнал.
И още нещо трябва да има един лекар - чувство за хумор. При мен то много ми помага. Преди всичко лекарят трябва да е много добър психолог. Когато видя тъгата и болката в очите на пациента, започвам да му повдигам духа с добри, позитивни думи и да се шегувам с него. Чувството за хумор е много важно в такъв момент. Пациентите, като се обаждат на 112, дори директно искат д-р Алибрахим да отиде. Но това, естествено, не зависи от мен и няма как да се случва винаги.
- А как посрещат скафандъра, с който се появявате при болните? Те чуват само гласа ви и виждат очите ви. Стряскате ли ги?
- В началото да, но постепенно свикнаха.
- А вие как се чувствате в това облекло?
- Като извънземен, който е дошъл от Космоса да помага в най-трудните моменти. Но, сериозно казано, за нас е изключително трудно да ходим в тези облекла. Налага се обаче, защото и ние трябва да се пазим от вируса.
- Имате ли "тайно оръжие" срещу коронавируса, с което, ако не го унищожавате, то поне облекчавате страданията на болния? И още нещо. Толкова време се борите с този коварен вирус, как го надхитрихте да не се заразите?
- За разлика от останалите ми колеги, аз съм единствен, който всеки ден е на работа. Давам извънредни дежурства. При нас графикът е дневна, нощна и три дни почиваме. А аз всеки Божи ден съм на работа и то по 14 часа. И това е от март миналата година. Не съм ползвал нито отпуска, нито болнични.
А как се предпазвам да не се заразя? Рецептата ми е елементарна и аз лично я правя девет месеца. Жабуркам си устата преди излизане навън и веднага като се прибера вкъщи в кафена чаша сипвам ябълков оцет, добавям 1 чаена лъжица сол, щипка джинджифил. Това го правя от началото на пандемията и ме е предпазило, и то предвид, че всеки ден общувам с болни от коронавирус. Така че препоръчвам рецептата и на тези, които не са преболедували или пък вече са се срещали с вируса. И още нещо. Съветвам всички да пият сок от нар и да ядат червено цвекло. Това не съм го измислил аз, а бащата на медицината Авицена, или, както той се казва в действителност, Ибн Сина. Между другото, скоро си изследвах антителата и те са 32 хиляди. Колегите имат по 34 хиляди, но аз не се чувствам нито отпаднал, нито пък, че съм боледувал. Всички ми се чудят, откъде ги имам. Отвръщам, че вероятно е благодарение на моята рецепта или пък е Божа работа.
- След дежурство, което, както се казва, ви е смъкнало кожата от напрежение, как се възстановявате? И преживявате ли за даден пациент, при когото сте били?
- Ако съм имал, примерно, 10-12 случая и сред тях 1-2 тежки, не спирам да ги мисля и след като изляза от дадения адрес. И ако са ги приели в болница, държа връзка, за да разбера как се развива болестта или дали диагнозата ми се е оказала вярна. И това не е само при КОВИД болните, а по принцип и за други заболявания. За късмет, се оказва, че поставената от мен диагноза в 99% от случаите се оказва вярна, и това ме удовлетворява.


С президента Румен Радев


Никой не го кара, но д-р Алибрахим иска да работи извънредно


Убеден е, че хората имат нужда от добри лекари




  • А вие как се чувствате след тежко дежурство?
    - И колегите винаги ме питат това. Отвръщам им, че когато изпитвам удовлетворение от себе си, не усещам умора, а съм зареден с енергия. Питат ме - защо не спя в Спешна помощ и как може всеки ден да съм на работа, а да не усещам умора. Работим по 7 часа, аз имам 140 часа в графика си, а за извънредните да не говорим. Никой не ме кара, но аз искам да работя и извънредно. И ми харесва, защото хората имат нужда от добри лекари.
    - Работата ви като лекар в Спешна помощ ви сблъсква с различни случаи. Кой беше най-тежкият, с който се срещнахте очи в очи, и кога ви беше най-тежко в работата? Не сте ли искали да захвърлите скафандъра, образно казано?
    - О, сблъсквал съм се с много тежки случаи. Но имам няколко, които няма да забравя никога. За двата писаха дори в медиите, сега ви разкривам, че докторът в линейката бях аз. Веднъж тръгнахме на повикване на 10 километра от София заради токов удар в едни халета. При пристигането виждам четирима мъже, проснати на една метална платформа на четири страни. В желанието си да помогна, докоснах единия от тях и токът удари и мен.
    Изчакахме от Енергото да дойдат, за да спрат тока, но трима от мъжете бяха починали на място. Четвъртия, на около 30 години, успяхме да го закараме до "Пирогов" и го спасихме.
    Другият случай е с едно младо, около 30-годишно момче. Повикаха ни на адрес през нощта. Този млад мъж живееше в огромен палат. Баща му ни посрещна и обясни, че синът му имал проблеми с жена си. Заведе ме до стаята и, като отвори вратата, видях красиво момче, беше се изкъпал, облякъл в халат и се беше прострелял в главата. Трябваше само да установя смъртта. Преживях го тежко.
    Сещам се и за катастрофа на Околовръстното. При пристигането ни виждам кола, паднала в яма, успоредно на магистралата, и още три автомобила, един върху друг. Спасихме мъж и жена от един джип, но най-отдолу в първата кола имаше 30-годишен младеж. Разрязаха ламарините и го извадиха. Когато го видях, разбрах, че е мой познат. Любо беше майстор и ми е ремонтирал колата. Беше обезобразен, уви, не успяхме да го спасим. Оказа се, че родителите му катастрофирали там по-рано през деня. Падат в ямата, но нищо им няма. Тогава майката звъннала на сина си, да ходи да прибере колата им, защото е майстор и разбира. При пристигането му вали пороен дъжд, тогава той спира, за да изчака да спре. В това време огромен джип го удря отзад и го помита, а той пада върху колата на родителите си в същата яма. Тази жестока история ме порази.
    - Как разпускате след дежурство, което ви е "разказало играта"? Имате ли хоби и какво най-много обичате да правите в почивните дни?
    - Хоби ми е да пресаждам цветя и да се грижа за тях. И да готвя. Правя различни арабски ястия. Това ме разтоварва след тежките дежурства. Или пък се събираме приятели и излизаме, но отдавна не сме го правили заради пандемията.
    - Преди време ми се случи да придружавам съпруга си, светла му памет, по време на лечение в авторитетна болница. При разговор с един от лекарите стана дума за Хипократовата клетва и неговият отговор ме порази, че тя трябвало да бъде изхвърлена, защото не означавала нищо. Вие какво мислите? И още нещо. Църквата също настоява клетвата да бъде премахната.
    - Вярно, че да помагам на хората и да ги лекувам ми идва отвътре, но за мен на първо място стои Хипократовата клетва. За разлика от колеги, които я пренебрегват, а това не им прави чест.
    Колкото и до мнението на Църквата, ще кажа, че оставям настрана вярата и религията. Но медицината е точна наука и трябва да се съхрани Хипократовата клетва, защото всеки лекар, когато се дипломира и полага тази клетва, след това трябва да е отговорен и да я спазва. Така мисля аз.
    - Толкова години спасявате български животи... имате ли вече българско гражданство, д-р Алибрахим, и не сте ли искали да станете български гражданин, да станете част от България, която така обичате?
    - За съжаление нямам и от това ме боли. В интерес на истината, много искам да стана част от България. Със специалностите, които имам, в която и държава да отида, ще ме вземат веднага. Но аз тук съм учил и тук съм завършил. Преди една година съм подал всичките необходими документи в Министерството на правосъдието и, доколкото знам, по новия закон трябва да ми отговорят от три до шест месеца, а те още не са го направили. А такива, които дори не са следвали тук и не знаят български език, получават гражданство за една година. А аз съм лекар, работя за България и българите и ето вече една година съм на първа линия в борбата с коронавируса, но още не съм получил гражданство. Изобщо не мисля да се връщам в Сирия, защото тук съм се интегрирал сред българите и тук живея. Колеги ме питат защо стоя тук с моите специалности, а не напусна България, а аз им казвам, че нямам намерение да ходя нито в Германия, нито в Англия, защото обичам България. Бях дете, като дойдох тук, учил съм тук, създал съм две деца, които вече са големи - на 28 и 26 години, и са тук. Живеят във Варна. Странно ми е защо Министерството на правосъдието се бави толкова и какво още чака. Вече 35 години живея тук. Искам всичко да бъде по законен ред и няма да търся връзки. Болно ми е, че бавят нещата.
    - Накрая на разговора ни - нещо хипотетично. Какво ще направи д-р Алибрахим, когато настъпи краят на пандемията и коронавирусът бъде укротен?
    - О, никак няма да ми липсва, но не бива да се успокояваме, че всичко е минало. Да, сега малко се успокои ситуацията, но се предвижда, че през есента вероятно ще има нова вълна. Хората трябва да вземат необходимите мерки и да не се отпускат, а и да се пазят.
    - Много стана актуално да се говори за опашката на вируса. Какво ще посъветвате преболедувалите, за да се възстановят по-бързо? И има ли от какво да се страхуват?
    - Моят съвет е повечето хора да се ваксинират, защото ваксината пази. И най-вече да мислят положително и да не се върти в съзнанието им само коронавирусът. Много е важно след преболедуването да отидат на кратка почивка, за да се разтоварят от преживяното.

    Снимки личен архив

Интервюто може да откриете и на sbj-bg.eu.


Правителството одобри актуализацията на бюджета

автор:Дума

visibility 138

Банките вдигат таксите за искане на кредит

автор:Дума

visibility 397

/ брой: 144

"Еврохолд" приключи сделката за ЧЕЗ

автор:Дума

visibility 376

/ брой: 144

"Мини Шенген" става икономически съюз

автор:Дума

visibility 416

/ брой: 144

Байдън предупреди за война заради хакерски атаки

автор:Дума

visibility 367

/ брой: 144

Напрежение между палестинци и Израел

автор:Дума

visibility 890

/ брой: 144

В САЩ ваксинират държавните служители

автор:Дума

visibility 238

/ брой: 144

Левски във Вароша

visibility 42

/ брой: 145

Трохи за бедните, пачки за богатите

автор:Анко Иванов

visibility 66

/ брой: 145

Да останем верни на заветите на бузлуджанци!

автор:Дума

visibility 72

/ брой: 145

Да живее социализмът!

visibility 74

/ брой: 145

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ