Доверието и надеждата

Колко ли тонове мръсотия и гадости ще излязат от една българска болница, докато се изясни колко ниско може да паднат лекари, чиновници, управляващи за пари и слава. Особено когато иде реч за болница, титулувана като правителствена.
Огласяването на тайни операции, допускането на незаконна търговия с човешки органи, жалките финансови машинации, за да измамиш държавата и да източиш някой лев, само доказват наличието на огромен политически чадър над болница "Лозенец". Едно е обаче да хрантутиш и глезиш ръководството й, за да ти угажда после то, друго е да допуснеш откровено криминални схеми по трансплантации на хора без родствена връзка, популярни досега само в държави като Пакистан, Бангладеш, Индия... Върхът на айсберга е да пробуташ свой човек, тъй като е висш чиновник, като прередиш не толкова важни хора, но с по-спешни нужди. И не е необходимо да се обявява името на късметлията. Той не е виновен. Виновни са онези, които са пренебрегнали правилата и разчитат на недосегаемостта си.
Българите са привикнали да слушат и разчитат на връзкарство, подкупи и късмет, когато опрат до медицинска помощ. Коронакризата доказа измеренията на катастрофата в българското здравеопазване.
Защо тогава се чудим как е възможно разстройството в системата да достигне и до такива сектори като трансплантациите на органи, които са със скромни, несравними размери в сравнение с останалите области на болничната помощ? Сигурно защото сме разчитали, че с остатъците си от морал отговорни институции и отделни хора няма да престъпят определени граници. Те обаче преминаха и онзи предел, който не биваше да се преминава. След като етични съображения не ги спират, за тях остават само физическите ограничения във вид на решетки.
Дали преките извършители и косвените виновници, гледали като наблюдатели нарушенията, ще получат някога заслужени наказания, е въпрос с предизвестен отговор. Разследванията вероятно ще се точат с години, докато се забрави за стореното, фалшивите документи и изгубените животи.
Последствията за процеса по дарителство на органи у нас обаче ще са по-дълги. Нарушителите на писаните и неписани закони дискредитираха дългогодишен труд. В момента те отнемат последната надежда на стотиците чакащи спасение. Виновниците убиват ден след ден доверието в системата, а без доверие няма да има дарители. Трансплантациите у нас и без това са толкова малко, напоследък съвсем намаляха, а сега са пред реален риск да изчезнат.
Въпреки правилата за анонимност, в малката ни държава трудно може да се скрие кой е донорът и кой - реципиентът. И в момента роднини на дарителя на черен дроб на висшия администратор губят вярата си, а онези - прередените, са наясно, че са изпреварени не по божия воля, а по човешка. Това е и най-голямото престъпление на виновните. Те съсипват доверието на дарителите и надеждите на получателите.
А какво им остава на нуждаещите се? Да разчитат на криминални операции срещу много пари или да забравят, че съществува такава практика у нас, и да се предадат? Няма толкова голямо наказание за провинилите се, което да възмезди стореното.