Документалистът

Михаил Тошков получи тазгодишната награда на СБП за документалистика - за книгата си "Смъртта не е..."  Ако попитате дали това е оня Мишо от "Бамбука", поет-модернист и художник, който първо бе признат от кафенето, много по-късно от издателите - той е. Има две теми, които са централни в "героичната" му проза - смъртта и предателството. Спомнете си есетата му във "Въоръжени с надежда" - книга за Априлското въстание. В послеслова на "Смъртта не е...", писан през 2007 г., пише: "От рождението си ние се движим към своята смърт. Тя е само наша и не можем с никого да я разделим, както разделяме хляба си... А насилствената смърт е брутално отнемане на свободата, точно тя е, която вселява у човека страхът и предателството". Та си спомних какво е рекъл Илия Бешков пред Станислав Сивриев: "Изкуството е силно, защото черпи и от живота, и от смъртта; всепобеждаващо е, защото едновременно е и при победата, и при поражението; то е над всички, защото има укор към жертвите и милост към техните мъчители". Книгата-лауреат има странна биография - написана е още през седемдесетте години, но издателите я отхвърлят, защото бъкала от предателства. Пак страх от тия пусти предателства, макар че "едва ли има човешка съпротивителна история, която да не е вплетена в някакво предателство". Всъщност това е презастраховка на издателите, които предпочитаха антифашистката борба в угода на управляващите да се представя по-лустросано, да прелива от оптимизъм. На важни събития от антифашистката борба се е посветил Михаил Тошков - прехвърлянето на подводничарски и парашутни групи от Съветския съюз през 1942 г. и съдбата им. И това посвещаване е дълго - от разговорите с оцелелите и търсенията в полицейските архиви, през сблъсъка с издателската непоколебимост, продължила няколко десетилетия, та до днес, когато стигна до нас като своеобразен "литературен ъндърграунд". Писателят се е заел да предаде неподправено истината за този епизод от съпротивата, без да славослави до бога героите, без да скрива конфликтите и човешките слабости, да покаже истинското, а не идеализираното лице на антифашистката борба. А това лице в никакъв случай не е грозно, то не се нуждае от грим - "парашутистите" и "подводничарите" са застанали съзнателно на страната на световния фронт срещу хитлеризма, но те идват в родината си и да организират въоръжени действия на народа. Михаил Тошков не украсява никого, но не допуска подигравка с националните герои. Неговото разбиране е, че те също са човеци, не са от желязо, могат да допуснат слабост, мекушавост, да не издържат, но могат и да преодолеят страха, да надмогнат болката, да се извисят душевно над инквизиторите си и моралната победа е тяхна. Нищо, че сега в нови прочети на историята ни ги представят като опасни терористи, служещи на чужд интерес. Повествованието започва с младостта на Цвятко Радойнов, на фронта, през септемврийските бунтове на 23-та, емигрирането му в Съветския съюз, сраженията в защита на Републиканска Испания - някогашното момче от казанлъшкото село Крън трескаво върви към своята смърт. После авторът ще го "събере" с групите на подводничарите и парашутистите, преди да влезнат в корема на подводницата или да ги поеме четиримоторият самолет, за да проследи пътя на неизвестността до родината и в нея на всеки от бойците. И писателят няма да скрие нищо - слабостите в организацията на полетите и грешките на пилотите, което създава впечатление, че едва ли не пратените от Червената армия са обречени предварително, още повече, че някои от тях са дошли в школата за подготовка направо от лагерите в Сибир. После ни връща към Цвятко Радойнов, ще погледнем в написаните от него правила за партизанската борба и съвети за четника, ще станем свидетели на неговите срещи с Никола Вапцаров, Антон Иванов, Емил Марков, Петър Вранчев и др., докато идва предателството на Кутуза. Ще се наложи да надникваме и в кабинета на Гешев, и в жълтата сграда на Лъвовия мост, превърната в кървава машина за изтръгване на показания. Познат ни е почеркът на Мишо Тошков - в разказа си залага предимно на документа, повечето подробности за съдбата на подводничарите и парашутистите научаваме от донесенията на полицейските чинове, а за процеса - обвинението, разпитите и присъдите за 27-те нелегални и поведението в съда и пред смъртта в Гарнизонното стрелбище разказват бележките на един гърбав стенограф. Само писател с изострено нравствено зрение, комуто истината е скъпа, но и не допуска подигравка с националните герои, може да напише повест като "Смъртта не е...", която да промени представите ни за този род литература. Каква ти повест! Това си е антифашистка сага, както я нарече проф. Чавдар Добрев.