Докосване до Анна Ахматова

Найден Вълчев

Знаменитата поетеса съм виждал отблизо само веднъж - през 1964 г. На път за Беларус бях останал за няколко дни в Москва. Божидар Божилов, който също беше там, но в друг хотел, ми звъни: "Хайде да отидем тази вечер на театър." Отидохме в "Современник", тъкмо беше до моя хотел, живеех в "Пекин". Гледахме преводна пиеса, хубав спектакъл и много ми хареса играта на младия актьор с вейнатия перчем, с вдъхновеното му изпълнение. На другия ден Божидар, който в Москва имаше безкрайно много познати, излиза с ново предложение: "Искаш ли да видиш Анна Ахматова? Бъди в четири часа във фоайето." Казах, че ще отида, но не сам. Отведе ме на някакъв адрес, ако не се лъжа, на "Ординка", на етажа звъним. Не звъним, а издърпваме някакво въженце и отвътре се чува звучна камбанка. След миг вратата широко се отваря, онемявам. Отваря я снощният млад актьор. Това било домът на родителите му - Ардови, в който Ахматова отсядала, когато идвала в Москва.
Тя седеше в широко кресло в хола с вчесани назад коси, в някакво светло поло, с провесен гердан от едри сини зърна, с блага усмивка. Държеше в скута си котка. Домакините бяха много любезни хора, актьорът Алексей Баталов след малко направи поклон към всички, каза "Чакайте ме в театъра" и излезе. Божидар беше ми казал, че когато и където му се удадел случай да се пресрещне с Ахматова, винаги я посещавал. Тя и сега му рече: "Радвам се, че пак се виждаме, стари приятелю!" Той представи и мен. Започна се разговор с поетесата, с домакините, с Божидар, в който най-малко участвах аз. Повече слушах.
По едно време Ахматова попита какво прави Елисавета Багряна: "Тя е превеждала мои стихотворения, аз - нейни, как е, здрава ли е, работи ли?" Ами, ето - нашият приятел работи точно с нея. Да разкаже. Разказах, че сме заедно в редакцията, че пише, че все е жадна за пътуване, че строят къща в Бояна, но съпругът й почина, тя написа "къщата, в която всъщност и не влезе ти..." "Сърдечно, сърдечно да я поздравите", заръча ми Анна Андреевна. След седмица изпълних нейната заръка и използвам добрия случай като повод да разкажа нещо за нея.
Тя, третото от петте деца на Андрей Антонов Горенко и на Инна Еразмовна Стогова, е родена в Голям фонтан край Одеса на 11 юни 1889 г. и умира на 5 март 1966 г. в Москва, погребана е в Комарово, близо до Санкт Петербург. Нарича се Ахматова, защото по майчина линия е имала прапрабаба чингизко-татарска принцеса, която се е именувала Ахматова и защото баща й, и да я наричал "нашата декадентска поетеса", не й позволявал да се подписва Горенко, за да не срами името му. В дома им имало само една книга - стиховете на Некрасов. Първото печатно стихотворение на Анна Ахматова е подписано с Анна Г. Била е "особено дете", "дикая девка", от малка е говорела в рими, пишела е от детство, казваше: "Родила съм се, когато е построена Айфеловата кула, когато е роден Чарли Чаплин, когато е създадена Кройцеровата соната."
През 1905 г. родителите й се развеждат, преди това семейството на корабния инженер Горенко от Черно море се е преселило на север в Павловск, след това в Царско село при Санкт Петербург, Анна с майка си, с баба си е живяла в Евпатория, в Херсон, после в Киев, където завършва гимназия, следва юридически факултет, учи в педагогическия институт в Петербург... Животът й обаче е Крим и Царско село.
Вече утвърденият поет Николай Степанович Гумильов пет пъти й се изповядва в любов, три пъти пристъпва към самоубийство, тя прави опит да се обеси, но пиронът от стената се измъква... Все пак през 1910 г. се женят. Гумильов не харесва стиховете й, били много плачевни, съветва я да се захване с нещо друго, с танци например, нали е толкова гъвкава, с пета допира тила си. Била и голяма плувкиня, моряците в Крим й викали "русалка ли си, щука ли си", гмуркала се и плувала в морето с часове. След сватбата живеят месеци в Париж, по-късно и в Италия. Гумильов е страстен пътешественик и изследовател, сега половин година е в Африка. Когато се връща, я пита: "Ти в това време пишеше ли стихотворения?" Прочита ги и възкликва: "Ти си поет. Трябва да мислим за книга."
Това са стихотворенията, които скоро ще съставят първата й стихосбирка "Вечер", тя ще бъде посрещната много ласкаво и от читателите, и от критиката, ще дойдат други думи на похвала за "Броеница", за "Бяло ято". Борис Айхенбаум ще каже: "Отначало ние недоумявахме, удивлявахме се, възторгвахме се, спорехме и най-накрая взехме да се гордеем с нея."
Близкият й приятел Осип Манделщам по-късно е научил малкия й син Лев Николаевич Гумильов да казва: "Татко е поет, а мама е истеричка."
"Истеричката" живее бурен, драматичен, щастлив и трагичен живот.  
Щастлива е, когато "Броеница"-та, когато "Бялото ято" шестват сред литературните простори, носят й завидна слава и е тъжна, когато "се погребват епохите", а след "осанна" иде и "разпни го".
Бракът вече е студен. Разделят се с Гумильов. Нещастен е бракът с изтоковеда Шилейко; мъчителен  с изкуствоведа Пунин; бурно е чувството при Борис Анрен. Неговият баща, естонски потомствен граф, казва: "С изкуство се занимават само Рафаели и идиоти." А увлечението между Анна и Борис е силно и трайно. Посветени са му много стихотворения. Когато тя го изпраща на фронта, му дава златния си пръстен с брилянта - да го носи на верижка под войнишкия шинел като закрила. Ще минат десетилетия, когато тя ще отиде в Англия и се надява, че ще се видят, а той се бои от тази среща, защото не знае как ще отговори на евентуалния въпрос за загубилия се някъде през тези 14 години, спасилият го пръстен.
Тъжна е младостта на Лев Гумильов - син на разстрелян "враг на народа", на буржоазна поетеса - какво страшно наследство. Не може да учи, лагер веднъж, лагер втори път, моли да отиде на фронта - отива, връща се с орден, лагер трети - чак до 1956 г.
А лирата, а Музата? Какви приливи и отливи! Първите стихосбирки са радост и слава, Анна Ахматова вече е светло име в руската поезия, но за всички ли? През 1924 г. има две вечери-рецитали в Москва, преминали с шумен успех. Връща се в Ленинград, на Невския проспект я среща поетесата Шагинян: "Каква важна особа сте станали, за Вас има постановление на ЦК!" Последиците - "да не се арестува, но да не се публикува. Настъпва глух и мъртъв период. Тръгват ругателни рецензии. Отрицателните статии стигат четирицифрено число. За Сергиевски казват, че от писанията му против Ахматова шуба си ушил. Измислят й прякор. От време на време Сталин пита: "Какво прави монахинята?" За последните й публикации в Ленинград през 1946 г. излиза разгромно постановление на ЦК, заедно с Михаил Зошченко втори път е изключена от Съюза на писателите. В том трети на Большая советская енциклопедия от 1950 г. пише, че "стиховете й са безидейни и антинародни".
Пак настъпва тишина за творчеството й, синът й пак е осъден на заточение, любимите са далече или са мъртви, по собствените й думи тя "се бои от небесния съд, защото се смята за царскоселска весела грешница".
След нов десетгодишен затвор за нейната поезия, след смъртта на Сталин и новите повеи идват и други дни: синът ще се върне от лагерите, ще се планират нови издания, обединени в "Маратонът на времето", Италия ще присъди висока награда на 75-годишната поетеса, Оксфордският университет ще я удостои с Доктор хонорис кауза за литература, тя ще е щастлива да се обърне назад и да види, че цял живот е била до книгите - до Пушкин, Шекспир, Достоевски, Данте, Библията.
Поетесата излъчва "скромно и скръбно величие", трагичното у нея би стигнало за няколко съдби, стиховете й, ще каже Чуковски, са "не само песни, а и повести", според Лавренев пълни са с "потресаващ трагизъм и огромно майсторство". Нейната лирика е имала "безпределна власт над две-три поколения", авторката е била любима и нелюбима, разлюбвана и нежелана, обичана и необичана, отхвърляна и изоставяна, неистово ще слага лявата си ръкавица на дясната си ръка, парижкият й приятел Амедео Модилияни ще й прави двайсетина графични портрета и словесно ще каже за нея, че "красива не би могла да бъде наречена, но нейната външност е толкова интересна, че би могла да бъде в Леонардова рисунка, в маслен портрет от сбирката на Сборовски, в темперова икона или като централна фигура в мозайка, изобразяваща света на поезията".
Поезията й е вълна от слава - немилост - слава, дневнична симфония на нейния живот.
Тя ще пише над двайсет години своята "Поема без герой", в която всъщност герой е нейното време и тя в него. То я обръща като река в обратно течение, тя живее в три епохи, застрелват Гумильов, умира Блок, обесва се Есенин, упреква го Маяковски и след това вдига дуло към челото си, в лагера умира Манделщам, далече е Цветаева, тътнела е Великата отечествена война, всичките й мили са вече при звездите.
Това ще накара ръководителят на писателите Александър Фадеев през 1940 г. да вземе честно перо и да пише до високата власт, че "При цялата несъвместимост на нейното дарование с нашите дни тя си остава най-голямата ни (по руски "самая великая") поетеса от предреволюционното време".
Още в ранни години беше я викал глас да напусне "тази тъмна страна", тя си оставаше при святата за нея Рус.

Аз равнодушно и спокойно
закрих уши и го не чух,
със тези думи недостойни
не оскверних своя дух.

Нейната лирика е лична, автобиографична, синтез и остра грациозна графика на конкретния живот, зрима е, изваяна е в прелестна "непростая простота", и като женска поезия е пълна с мъжество.
Сама преводачка на много автори - в България Ахматова е превеждана от редица наши поети, май най-много от Иван Николов и Валентина Радинска. Тази царствена жена с лазурен шал, зад гърба на която искри мантия от слава, по димите на словачката Сукалска, е "козирная дама русской поезии", дамата коз, царицата на стиха. Сама беше казала: "Познах и слава, и безславие и разбрах, че то било едно и също." Над гроба й в Комарово до Санкт Петербург в 1966 г. Арсений Тарковски беше казал: "За Анна Ахматова животът свърши. Започва безсмъртието."


Ана Ахматова с Борис Пастернак, 1946 г.