Доброволката с огромните очи

Тодор КЕРИН


В концертната зала на Централния военен клуб - София, фронтоваци празнуваха годишнина от Деня на победата - 9 май. Лицата на присъстващите грееха, озарени от спомените за преживените премеждия и стоплени от кротката радост на достигнатото мирно дълголетие. От сцената се разнасяше звучният глас на жена във военна униформа, обкичена с ордени и медали, която рецитираше с неописуемо чувство поемата "Реквием" от Роберт Рождественски.

Като че ли неумолимото време е пощадило декламаторката полк. о.з. д-р Митка Захариева Николова, родена на 10.12.1928 г. в с. Алтимир, Оряховско. Оставило е непокътнат блясъка в нейните огромни миловидни очи, с които ни гледа от снимката, правена по време на Отечествената война. Липсват само тежките омагьосващи черни плитки, отстъпили място на посребрена прическа под дамската фуражка със синя околожка и кокарда на военната авиация. Далечните октомврийски дни на 1944 г. са се задъхвали от напрегнати събития, бил е обявен "Манифест на Националния комитет на Отечествения фронт (14.Х.1944 г.) за постигане на справедлив и траен мир на Балканите". Налагало се България да се включи в окончателното разгромяване на хитлеристка Германия. В наредбата за създаване на гвардейски и доброволчески подразделения изрично било упоменато, че жените и девойките, желаещи да се включат в тях, трябвало да бъдат на възраст от 18 до 45 години.
Митка, 16-годишна ремсистка, изпраща мобилизираните с цветя и крои планове как да ги последва. Отива при кмета на селото и настоятелно го моли да й даде документ, че е навършила 18 г. Той не се съгласява, но момичето упорства и не се примирява. Заявява най-категорично, че нито той, нито тя вършат престъпление, а напротив - престъпно е да се стои безучастно, когато времето изисква да се помогне на Отечеството за спасение от надвисналата катастрофа. Кметът напразно се опитва да разубеди ентусиазираната девойка и накрая отстъпва. Заветният документ е получен и тържествено представен на приемателната комисия. Митка получава назначение като санитарка и с допълнителен ешелон тръгва към бойната линия. През Гюешево, по северозападните склонове на височината Редки буки тя догонва 36-и пехотен Козлодуйски полк, за да се включи в сраженията.
Още с пристигането си, въпреки тежкия изморителен преход през Осоговската планина, малолетната санитарка търси и намира полковия лекар, представя му се - "къде по детински, къде по военному", и пожелава веднага да започне работа. Свистенето на куршумите и трясъкът на бомбите в първите дни я плашат, но момичето проявява воля, преодолява страха и бързо усвоява уменията да прави превръзки, да се грижи за ранените, да оказва първа медицинска помощ. От голяма полза е краткият курс за санитарни инструктори, който Митка завършва с пълно отличие. Лека и пъргава, тя тича с тежката санитарна чанта от пострадал боец до следващия потърпевш и под огъня на врага помага за евакуацията на тежко ранените. До днес не е забравила случая с ефрейтор Илия Димитров, който отказва да го превърже и не иска да се оттегли от сражението, въпреки че главата му е окървавена, с думите: "Сестричке, никакви бели бинтове! Немците ще помислят, че се предавам, а аз ще ги гоня чак до бърлогата им..."
Помни също зловещия 18 октомври 1944 г. - тогава получава сърцераздирателното съобщение за гибелта на нейния брат Димитър Захариев Николов. Студентът-химик от Софийския университет, заминал за фронта като помощник-командир на Парашутната дружина, е убит при щурма на височината Стражин. Болката по загубата на любимия брат била зашеметяваща, но макар и съсипана от скръб, Митка продължила своя боен път чак до Куманово, откъдето се завръща с 36-и Козлодуйски полк, увенчан с победи и неувяхваща героична слава.
След войната девойката се записва да следва медицина, дипломира се като лекар и постъпва на военна служба със звание старши лейтенант. Специализира военнополева хирургия, авиационна медицина с авиопатология и физиология на летеца. Отдава 35 години на армията, като се грижи за здравето на военнослужещите от ПВО и ВВС. Авиаторите са красиви мъже и тя си избира за съпруг най-красивия от тях, с очи по-сини дори от небесния простор. Дарява го с дъщеря, от която има двама внуци - нейната най-голяма бабина гордост. Те са й по-скъпи от всички многобройни награди, ордени и медали, измежду които са и грамотите като лауреат на VI и VII републикански фестивал на художественото слово.
Сега полк. о.з. Захариева е пенсионерка. В трудните днешни времена често си повтаря девиза на нейния съпруг: "В бурите орлите крилата си каляват..." Наричали са я "врабче в окопите на живота"? Не, не и не! Тя продължава да бъде орлица с яки криле, като дава пример за летене.