Добрият човек

На 30 септември проляхме сълза за близък и особен човек! Колко много скръбни хора около нас споменаха: "Изгубихме Христина Мирчева!" Би било преувеличено, ако кажем, че на нас ни е повече мъчно, отколкото на нейното семейство, а все пак на нас ни е много мъчно. Това, че е учен, преподавател, общественик, истински професор и автор, се казва по рутинен начин при всяка кончина. Тя намери трайно място в българската историография. Но ние се прощаваме с един от последните типажи в нашия загрубяващ свят - Добрия човек! Има ли някой, който я познаваше, който да отрони и най-малкия упрек спрямо нея?! В същото време тази доброта не я водеше към безпринципност. В много скверни времена тя отказваше да отхвърли това, в което е вярвала, което е част от нашето минало и на самата нея. Проф. Мирчева не трепна пред неоконюнктурата и следваше своя път на принципи и убеждения. Тя беше повече европеец от новопокръстените европейци. Нейната ерудиция се проявяваше навсякъде - в преподаване, в публични изяви, лекционни курсове, в контактите й с хората, най-вече със студентите. Христина анализираше злободневни процеси от Калкута и Рангун до Кайро и Париж. За всеки, пред когото е заставала на катедрата, тя беше авторитет и прозрение. Тя притежаваше усърдната страст да работи с часове с един студент над някакъв текст - бил той дипломант, аспирант, автор на статия или студия, или просто читател, търсещ познанията, които не се намираха навсякъде. Пред кабинета й се стоеше на опашка с почтително нетърпение. Тя "кръстосваше" в работата си световния глобус, но без назидания, без позата "аз зная всичко", с цивилизовано отношение спрямо това, което са постигнали другите. Но тя не представяше текущите събития като вестникарска новост, а търсеше техните исторически корени и предпоставки. Тя не парадираше с езикови познания, но нейният научен апарат бе по-богат и разнообразен, отколкото на другите.
А какъв човек беше? Очите й бяха подути от плач, когато се сбогувахме с проф. Милчо Лалков. Сега такива са нашите очи! Колко рецензии, колко отзиви, колко корекции бе направила тя, за да подобри чужд текст, за да изпъкнат другите. Не зная колко са нейните ученици и следовници, но съм сигурен че те изпитват към нея безпределно уважение и истинска обич. Респектът спрямо нея се дължеше не на тарикатско съобразяване, а беше от онази аура, която излъчваше с ум и поведение.
Тя беше чужда на всякакви мании, усмихваше се с мъдра благост всекиму и на всеки се радваше за успехите и популярността, без да търси медийно признание. Смяташе своите заслуги за част от заслугите на целия ни Исторически факултет. Някой да посочи признаци и прояви на важничене, когато тя беше негов декан в годината на юбилея на Университета? Така продължи и после. До последните си дни тя присъстваше в нашия живот - представяше книги, коментираше явления, процеси и събития. Христина Мирчева завинаги остава като част от нашия живот - на млади и стари, докоснали се до нейното обаяние, приели нейните съвети, разбрали колко важно е човек да бъде запомнен завинаги с добро! Тя е една от тези щастливи хора!