До края на света има още време...

Анжел ВАГЕНЩАЙН (ДЖЕКИ) е роден на 17 октомври 1922 г. в Пловдив. На 16-годишна възраст влиза в РМС. Бил е партизанин, ръководител на бойна група. В следствения отдел на полицията попада в лапите на изверга Гешев. Получава смъртна присъда, която излежава в Сливенския затвор.
След войната завършва кинодраматургия в Москва. Член е на Комитета за защита на Русе. Участник в Кръглата маса от квотата на БСП. Депутат в VII Велико народно събрание с листата на БСП. Автор е на 50 сценария за игрални, документални и анимационни филми, снимани в България, Германия, Русия, Гърция, Чехия, Грузия, Китай и Виетнам. Сред най-известните му екранни произведения са "Допълнение към закона за защита на държавата", "Гоя", "Звезди в косите, сълзи в очите", "Борис I".
Автор е на романите "Петокнижие Исааково", "Далеч от Толедо" и "Сбогом, Шанхай". Неотдавна излезе най-новата книга на писателя "Преди края на света".
 Книгите му са преведени на много езици, включително на френски, английски, руски, немски и италиански.

Драги Джеки,

Обръщам се към теб интимно не защото спадам към най-близките ти приятели, а понеже по този начин искам да се приближа до твоя свят, който е пълен с присмехулства и разколебани проекти, разпилян на парченца като късчета мозайка; обвят с всекидневни грижи, маскирани тъги и прищeвки, нарочно делничен и миниатюрен, та се налага да го гледаме през увеличителни лещи, за да го схванем като цяло, като система от асоциации.
Преди поне отчасти да те познавам, написах, нали си спомняш, рецензия за крупния ти белетристичен дебют "Петокнижие Исаaково". Романът ме порази със стилистиката си, която изобразява с деликатна съпричастност и смях през сълзи трагедията на Втората световна война и ужасите от Холокоста; със съвпадения, извеждащи до Шагал, който кара кравите и хората да летят над домашни стрехи; до невероятното майсторство на Чаплин да види "малкия човек" на ХХ век - клоунско предизвикателство спрямо диктаторите на епохата.

"Петокнижие Исааково"
най-стойностният роман на прехода
 
Ти умееш да се правиш на едноизмерен веселяк, на забавен шут, който разказва остроумни и не толкова остроумни вицове (главно за евреи), да изглеждаш простовато наивен. И това качество го прехвърляш върху част от героите си, които и в концлагера трябва да съхранят своето жизнелюбие, за да оцелеят. Няма да преповтарям казаното от мен в онзи текст, публикуван във в. ДУМА на нашия приятел Стефан Продев (не беше ли моят текст първа оценка за романа ти?). Но че този роман ме грабна, защо да отричам. И сега, след петнайсетина години от публикуването му, смятам, че "Петокнижие Исааково" е може би най-стойностният български роман, появил се през годините на прехода. А и във връзка с литературата за трагедията на евреите през двайсетото столетие твоят роман притежава общоевропейска значимост.

Анжел Вагенщайн в своя работен кабинет

Тогава си помислих нещо "еретично": че със своята проза надхвърляш стореното от теб в основната област на творческите ти интереси - изкуството на сценариста. Може би това впечатление да е отразявало и мнението ми за сценария като приложна творческа дейност. Или да се е породило от това, че не всички твои сценарии са с високи карати, в отличие от "Звезди" (1959) и "Звезди в косите, сълзи в очите" (1977), защо не и двете серии на "Борис I" (1984).

Още два белетристични върха

След "Петокнижие Исааково", роман, който смятам за връх в твоята реализация като творец, ти отпечата още два романа: "Далеч от Толедо" и "Сбогом, Шанхай". В тях препотвърди, че творецът може да се преражда, поне на литературното поле, да опровергава себе си за хубаво - да усвоява успешно терен, където са се преборили за престиж и слава основни фигури на родната литература.
Изповед на възрастен, върнал се в невинността на детството - това е "Далеч от Толедо", макар в това произведение да проличава твоето раздвоение между разказа за преживяното и придобитата след това идея за уредбата на света. В "Сбогом, Шанхай" ти, ювелирът на мисловната словесност, съгласуваш прозаичното пано с трайни общоевропейски и световни тенденции, като сливаш бит, идеи и сензация. Няма ли тук отгласи и от вълнуващи фабули на популярни световни автори, които не като теб се занимават с мировите конфликти, но също като теб притеглят вниманието на широката публика към острите ситуации?
Новата книга си я нарекъл "Преди края на света. Драскулки от неолита". Вложил си още в заглавието "дистанциране" от жанра мемоар, отворил си пространство за скепсиса, придобит с опита, а сигурно и от момента на раждането. Тази творба като че ли стои близко до "Петокнижие Исааково" - по маниер на написването, по критика на "големите идеали", по новия гастрол на "малкия човек", по находчивото инкрустиране на детайла, съединил напрегнати сцени и духовитост, точно наблюдение и ирония, съвестен анализ и парадоксална логика.
Разбира се, впечатли ме формата на твоя мемоар като структура, композиция и подреждане на частите с оглед на биографичния фрагмент. Без натрапчивост акцентуваш темата за киното въобще, но и в контекста на своите работи и своето отношение към тази професия. Личи си, че си усвоил отлично тънкостите на киномонтажа като вход в новата култура. Твоя запазена марка е да пародираш преживяването заради отчуждаването от персонажи и положения.

Друго, което ме респектира

е това, че успяваш да защитиш със солидна аргументация собствените си вкусове и разбирания. Ти наистина пародираш прославените герои на историята, военоначалниците, царете, завоевателите, безогледните властолюбци. Въпреки че примирено приканваш да се избягват споровете и че си съгласен с всеки свой опонент. Умееш уж между другото да кажеш, че великите цели водят до "пълното съсипване на нашия дом, планетата Земя". Глумиш се над Мойсей, обещал на евреите Ханаан, а хвърлил ги в пустинята, очаквайки от тях "да бъдат послушни". Кръвта ти кипва, когато слепец те води по правия път, когато немислещи човеци започнат да строят така наречения Кристален дворец. А дали пък тези изводи не са един от твоите подвеждащи ходове?
Едва от самопризнанията ти узнах, макар да бях наясно с контурите, че твоето минало е героично. Въпреки че сякаш се срамуваш от самото произнасяне на думичката герой. Сега се срамуваш - натрупал познание, преди - не съм убеден. Развълнува ме споделеното за твоята ремсова младост, за акциите, които сте вършели, за палежа на кожухчетата, предназначени за немците на Източния фронт, за партизанските ти патила в Рило-Пиринския отряд, как си бил на косъм от смъртта, а го описваш като детско немирство.

Подейства ми силно написаното

за преживяванията ти в следствието, за мъченията, на които си бил подложен, а те са били адски и непоносими. Запомних и подробности от двете ти срещи с Гешев, както и онова, което си усетил в образа му, как са те осъдили на смърт, как си чакал всеки ден и всяка нощ да изпълнят присъдата, как те е поглъщал "дневният ред" в килията за смъртници, как сте общували политически с криминалните затворници и пр., и пр.
Твоето име, особено през последните години, го съпоставят с имена на световно известни писатели. Но то би могло да бъде поставено и до имената на български интелектуалци, заставали в първата редица на антифашистката съпротива: все едно дали става дума за Никола Вапцаров и Александър Геров, за Христо Кърпачев и Христо Ганев, за Бинка Желязкова и Цветан Спасов, за Юлия Огнянова и Георги Джагаров. Това е друга редица и друго подреждане, може би не толкова афиширано като поредицата носители на европейски и световни награди, но пък с дълбока бразда в "земята на Ботев и Левски".
Няма да преразказвам твоите спомени за московското следване, великолепните ти етюди за "правенето на пелмени". Няма да се спирам и върху "повратките" ти към българското кино. Който е любопитен, го приканвам да прочете твоите мемоари, там ти възстановяваш предпочетени от теб мигове от българската филмова история.

Естествено е да имам и различия

с някои от твоите съждения и оценки. Приближаването ми към теб в началото не беше толкова слънчево. И досега не мога да си обясня поведението ти около 10 ноември 1989 г., когато измисли знаците на СДС и на БСП един след друг. Ти също си намеквал, че понякога се разминаваме по този или онзи въпрос.
Когато става дума за събитията около 10 ноември, струва ми се, че и до ден днешен не обясняваш докрай смисъла на своето участие в акциите на новите "дисиденти". Каквото и да говорим, преди 9 септември 1944 г. си бил вярващ боец от армията на съпротивата, син си на комунист - тесняк, политически емигрант във Франция. Отрано си бил запознат с видни комунистически функционери, включително с резидента на съветското разузнаване у нас Александър Пеев, като младеж твои близки приятели и съратници са хора, чиито имена ги има върху мемориални паметници по села и градове.  Твоята революционна дейност е безспорна. И след 9 септември си участник като доброволец в Отечествената война, в така наречения фронтови театър, написал си доста "праволинейни" произведения. Накратко, воювал си, наред с всичко останало, и за радикална промяна на социалната структура в обществото по дефиниции на Маркс и Ленин, а не просто си искал да премахнеш мрака на фашизма и нацизма.
Но тъкмо по време на социализма, поне това усетих, си претърпял съществена еволюция. Прогледнал си за сложността на живота, че прошката може да е по-ефикасен лек от омразата (класовата), обидил си се на определени среди в компартията (споменаваш, че тогава си изключен от БКП, без да обясниш защо). Бих предположил, че новото ти мислене се е оформило най-вече по две линии.

Вникнал си в дефектите на системата

Първо, в началния период след 9 септември, във времето на сталинизма, си разбрал, че с насилие няма как да се изгражда хуманно общество. Дълбокото разколебаване в качествата и поривите на определени съмишленици се е прехвърлило върху "системата". Не си ли започнал да я укоряваш, че обслужва абстрактни идеали, че се чуждее от реалния живот, изпълнен с прости евангелски истини? Онова, което разказваш за следването ти в СССР, сочи процес на "проглеждане". Ако в младежкия си период си се уповавал върху радикалната революционна практика, след това си осъзнал, че животът тече по свои канали и улеи, че въпросът е не да се строят нови комуникационни съоръжения, а да бъдат използвани по-функционално старите, щом са все още годни. Изтръпнал си, че аморализмът е наследствена болест на твоето движение.
В книгата си например даваш пример с твой съзатворник: преди изпълнението на смъртната присъда му обещават да го спасят, ако изкаже каквото знае за организацията и другарите. Получили информацията, екзекуторите не опазват дадената дума и обесват лековерния комунист-селянин.
Това покъртително събитие ти дава повод да запиташ: дали е трябвало революцията да използва като "горивен материал" такъв неподготвен за суровите изпитания индивид, дали не е "революционен авантюризъм"? Буквално, защо ръководителите не са изпитали "съчувствие към бедния, откъснат от нивите си селянин, когото са убедили или зомбирали, че трябва да убива и мре за кауза, която той едва ли може да дефинира".

Каузата и жертвите за нея

Джеки,
Според мен това твое мислене е резултат на допълнително придобит опит. По време на антифашистката съпротива едва ли си разсъждавал така. Ако се решим да обобщаваме по този пункт, би трябвало да сметнем - поне според мен - и нетренираните, неподготвени съветски солдати, а те са милиони, за "употребени" във Втората световна война "зомбита", едва ли те са били кой знае колко просветени във връзка с каузата и нейното историческо значение. Сигурно френските и италианските партизани, югославските и гръцките нелегални бойци също не са отговаряли на норматива за "подготвеност". И те може би са приличали на селянина комунист от Ямболско, както ни го представяш. Какво да се прави, хората не всякога осмислено (докрай осмислено) се включват в бунтове и революции, най-често са "неподготвени" или наивно вярват в благополучния изход лично за себе си, а и за движението. Ти призоваваш човекът да се жертва в името на осмислена лично от него цел, а не заради цел, "посочена от Бог, цар и вожд на високата цел". Хубаво пожелание, но реалностите са други.
Второ, промените в мисленето ти, долавям го от спомените, са следствие и на оформянето на самосъзнание за конкретна принадлежност към еврейското племе. Едва ли като нелегален, партизанин и политзатворник си разсъждавал с такава последователност относно участта си на човек, който принадлежи към друга племенна общност. Едва ли е случаен повишеният ти интерес към тази проблематика, това че всеки факт го квалифицираш от гледна точка или и от позицията на еврейския народ.

Смущават ме някои от твоите филипики


против национализма. Не че нямаш основание, не че нацизмът не залагаше на расовата омраза и ксенофобията. Но в справедливия си отпор срещу национализма не изхвърляш ли с мръсната вода от коритото и добродетели на патриотизма? Битието ни е така устроено, че всеки човек, наред със защитата на общочовешките ценности, държи на ценности, с които е израснал, на национални наследства и постижения в историята и културата, преценява интернационалните форми на съжителство с критерии, формирани в националния живот.
 Няма как и ние, рано или късно, независимо какви земи и морета сме пропътували, независимо какви звезди над Фамагуста сме съзерцавали, така или иначе, да не се завърнем в родното място (твоя Пловдив и моя Ямбол), при люлката на мама и при завета на тате, при топосите на националното, а те носят различни наименования: ти ги отбелязваш - Шипка, Бузлуджа, Пловдив, бих добавил Глазне, Дунав, Търново, Балкана, Плиска, Черно море, Родопа планина и т.н., и т.н. А днес, когато огромни сили и пари се хвърлят срещу националната ни държава и националната ни памет, как да реагираме и как да отстояваме себе си?
Апропо, през годините на социализма в СССР и България не са на почит единствено култовските произволи, не са на мода единствено простофилствата, а налице е и отвоюван жизнен стандарт, промишлени и аграрни проломи и нови стъпала на цивилизацията - в образователната сфера, в културата или науката, десетки милиони хора от Горкиевото "дъно" за първи път получават историческия шанс за качествено нов етап в собственото си развитие.

Атестат за интелектуална храброст

Джеки,
Нормално е да оспорвам отделни моменти от заключенията, които правиш в своята книга. Но това потвърждава отново, че тя е полемична, че разнищва сериозни философски, политически и художествени проблеми.
В края на краищата възприеме ли читателят дадено произведение, без да реагира, това означава, че или се докосва до "паметник неръкотворен", или че предложеното четиво е мъртвородено.
 А твоите "драскулки от неолита" са живи, пулсиращи, предизвикващи и дръзки като откровен диалог.
Така че моите несъгласявания с отделни определения са по-скоро зададени въпроси към самия себе си. Ти като писател си свършил работата си. Пък и подобаващо си защитил свободата като предусловие и условие на съществуването. Надраснал си времената на "всевластни и кръвожадни динозаври", което си и целял. Излязал си вън от "спарения въздух на застойните системи", нахокал си, както ти знаеш, "тиранозаврите", надсмял си се над малокалибрените дегенерати, наследници на праисторически гигантски животни.
А това не е малко. Атестат е за битие, живяно ненапразно. И за интелектуална храброст, за която не се получават ордени и медали.


 Чавдар ДОБРЕВ е роден на 21 август 1933 г. в Ямбол. Завършва висшето си образование в Будапещенския университет.
Работил е в Института по изкуствознание при БАН, бил е главен драматург на Народния театър "Иван Вазов" и на Сатиричния театър, първи зам. главен редактор на сп. "Съвременник", директор на Българския културен център в Москва, депутат в 37-то Народно събрание от квотата на БСП.  Професор, доктор, учен, публицист, общественик, преводач, автор на повече от 30 книги, сред които "Забранените плодове на познанието. Емилиян Станев" (1982), "И видях друг звяр (Московски дневник)" (1994), "Руският ерос" (1994), "Камбанен свод", стихове (1994) "Проиграната демокрация" (1998), "Театърът перестройка" (2000), "Всекидневният Леон Даниел" (2002), два тома публицистика и есеистика "Ранено време" (2003), "Възхвала на разума" - избрани стихотворения (2003), "Книга за Вапцаров" (2008), 8 тома избрано, включващо "Битка за модернизъм"(2011), "Реформатори в прозата" (2011) и др.