Диспечерът от нашия град

Разказ от Петър Доневски (със съкращения)

От редактора

Скъпи читателю!
Предстоят нови избори. Затова в днешното приложение за литература, изкуство и култура представяме тематично свързания разказ на Петър Доневски "Диспечерът от нашия град".
Приятно четене.

Петър Доневски

В равното Мизийско поле пролетта дойде рано и неусетно. Кестените в градския парк скоро разлистиха мокрите си клони, хълмовете около града позеленяха, а равнината разля пъстрия си килим като зелено море и овчарските стада се закротиха из Герена и до реката. Пролетни дни... Хората се радваха на бухналото поле и на промяната, която наставаше тия дни и в града, и в градините, и в гората, и в криволите на реката Скът.
Не устоях на рибарските си мераци. Още първите дни на женския месец метнах такъмите на задната седалка на ладата и след половин час спрях автомобила в Томовските чифлици.
Бях си избрал хубаво място. До един завой на реката, където имаше шарена сянка и един дълбок вир. Викаха му хората Синия вир, в който при тихо време се виждаха гръбчетата на мренки и кленове, които ту се спускаха към дъното на вира, ту скачаха над повърхността на водата, но после пък, усетеха ли присъствие на стъпки, на човек или на куче, се спускаха стремглаво надолу в подмолите на близкия бряг.
– Кълве ли, кълве ли? – изненада ме зад гърба непознатият глас. Бях се улисал и гледах плувката, а човекът, не дочакал моя отговор, приклекна до мене, оплаквайки се от коляното на десния си крак, но не пропусна случая да надникне в кошчето, където все още полуживи подскачаха няколко мренки и кленчета. Ха, да му се не види! Като да ми беше познат тоя човек, но попрегърбената му фигура, оплешивялата му глава под едно вехто таке ме затрудняваше... А иначе за възрастта си изглеждаше як, здрав, с широко изразително лице, което предразполагаше доброта и почтеност.
– Да, бе, да... – усмихна ми се беззъбото старче и ченетата му преклопаха по розовите му венци. – Аз съм, аз съм... Нали някога ми беше началник?
– О-о-о... Така, така... някога сме воювали на селскостопанския фронт... – казах с привидна усмивка, за да избягам неудобството, че все още не се досещах кой беше тоя човек.
– Дали кълве ли? И така, и иначе... мешано, – казах разсеяно, погледнах зареяно към цъфналите храсти около върбите и усетих пролетния, замайващ дъх как пълнеше душата ми с наслада, упование и надежда за добра риболовна сполука през годината. – Ама-а-а... разходка, природа... Да се надиша човек на млади липи, върби и дъхав мирис на цъфнали глогиняци, диви храсти и яворак. Да се облажи и с рибица. Но едва ли ще се наяде човек с тия няколко парчета. Абе-е-е-е... рядко, рядко, още не кълве, както ни се иска, не кълве. Водата е студена, а и не се е развил още планктонът. Но ще, ще, слънцето грее. Нека понапече... И земята да се понапече.
– И рибата, Началство-о-о, и рибата... Някой път кълве, някой път не посяга. Зависи си много от стръвта. Каквато стръв ѝ подхвърлиш... Стръвта е важна... – и преди да се умисли за обяснение на своята философия, допълни – и тя е като народа. Зависи от това, което му подхвърлиш на изборите. От това зависят и изборите.
– Избори ли казваш? Какво общо имат изборите с риболова?
– Има, има... – поусмихна ми се старчето. – Народът гласува според народната стръв – парите. Парите, които му се подхвърлят по време на изборите.
– Недей така, недей... Нали навсякъде се твърди, че купуването и продаване на гласове е престъпление. И телевизиите, и радиото все това говорят. Ежедневно.
– Кой, кой ти каза това? – опули очи срещу мене човекът. – Боже-е-е, боже! Дават бе, дават. Всички партии дават. По 30, по 40, даже стигат и до 50 лева на глас. Дават, дават – ти не гледай радиото и телевизиите какво говорят... – изтърка потта от челото си той и потъна в размисъл на изборната си философия. – Е, – добави тихо човекът, – хващат, хващат понякога някой от циганите, че взел пари. Попритиснат го, може и да го шамаросат, но си го пускат и пак, пак на балотажа циганинът си взима по някоя шарена банкнота. Реват, че си нямат пари. Беднотия. Но-о-о... Циганите понякога решават изборите. Случва се...
– А-а-а-а... Аз все още вярвам в правовата държава. Народът каквото каже, народът. Трябва да гласува. Да отиде до урните и да гласува, а не да ходи тоя ден в гората за гъби. Зависи си от народа. Властта е нашият избор. Не да казваме после: калпава ни е властта, защото и властта може да каже – калпав ни е народът. Нали е така?
– Ами-и-и... Нали и аз това казвам. Това е основното. Народът... При тая беднотия и безработица... Това е важното. Как ще се гласува? Кой ще откаже да вземе пари? Взимат, взимат пари и българи, и цигани, и власи, и турци. Ти не вярвай на големците, че безработицата е ниска. Ами ония, дето са по чужбина? Не са ли безработни? И за какво отидоха в чужбина?
Гледах порозовялото небръснато лице на моя събеседник, неговите огнени очи на ястреб, с които ме пронизваше, и забравих да следя плувката, която бързеят понесе към другия бряг на реката.
– Лошото е, – още повече се разпали старецът и ноздрите му се разшириха, – лошото е, че младите отиват в чужбина и там раждат, и вместо българчета от българки се раждат деца за други държави... И там остават. Ти съгласен ли си на това? – питаше ме като да ме обвини в нещо и мене човекът.
Усетих, че скърцам със зъби. Погледът ми се замъгляваше. Прехвърлях от ръка на ръка върбовите клонки, които мачках, без да усещам, и мислено се заканвах на някого. А старецът ми ставаше още по-мил и симпатичен. Как тревожно изживяваше днешното ежедневие, как се палеше... Очите му ставаха още по-сурови, бръчките по лицето му се сгъстяваха и тревожна обида лъхаше от гърдите му. Мълчахме и двамата, мълчеше и гората, мълчеше и Свински шумак отсреща. По-страшно от присъда беше това мълчание. А слънчевият покой лягаше над равнината и само от гората долитаха песните на ненаплашените птици.
– Добре де, – усещах тръпка по гърба си, но разтърсих рамене и протегнах ръка към рамото на моя приятел, – какво, какво можем да направим ние с тебе сега?
Прехапах устни и си мислех колко много са били наивниците, които са приемали за чиста монета чаканата демократична промяна в края на миналия век в България.
– Как какво? – отново ме гледаше с изумен поглед моят човек. – Ето, новите избори идват. Да мислим, да мислим... Кой може да бъде кмет на нашия град?
Не ми се щеше да водя предизборен разговор с тоя емоционален човек, но той усети моето колебание и пак ме зачекна:
– Недей така, недей... Бил си управник в тоя град. Все още познаваш хората, а и те те знаят. Не те ли тормози тая разсипия? В градовете, селата... Училищата се закриха в много села. Возят децата с автобуси от село на село. Кога е било това?
– Е да, така е...– изтривах очите си, като им правех сянка от слънцето ми насреща, и продължих неговата тревога. – Няма вече заводи, предприятия, селата глъхнат едно след друго... Но нали, нали сами си избрахме тоя демократичен път. Сами...
– Но дай, дай да търсим пътища за възраждане на българското производство. Не те ли боли, като идеш на пазара и гледаш, че само вносни продукти купуваме? Хубави на етикет, а калпави на  качество... А нали знаеш какво сме произвеждали. Особено в селското стопанство. Имаше производство и за вътрешно потребление, имаше продукция и за износ.
– Виждам те, братко, чувствам те. Добре разбираш нещата. Само българското производство ще възроди икономиката на държавата. И износ, износ... В Европа, в арабския свят... Арабите още помнят качеството на нашите стоки.
– Така де, така де, – още повече се разпали човекът. – И мисля си... Кой ще да е кметът на нашия град? – спря дотук старецът и сложи пръст на главата си. – Струва си да изберем кмет, който реално обещава разкриване на повече работни места, да живее в града и да милее за хората. Производството да се възражда. А хората в нашия край са работливи, милеят за земята, която е богата и ражда, – изказа като монолог старецът своя копнеж и, замълчан, загледа отсреща цъфналите джанки.
Преди да седна на брега отново, още веднъж се вгледах в лицето на тоя човек и белегът под брадичката вече не ме лъжеше. Засмях се още по-широко и приближих близо до него.
– Боре, ти ли си бе, диспечерът на транспорта в градския автопарк!
И го прегърнах сърдечно.
– Ей-й-й! Боже-е-е! Пораснал си! – вече шеговито го тупах по рамото.
– Ами аз съм бе, Началник, аз съм. Цял целеничък... Пораснах, та станах 75-годишен, усмихна ми се и той още по-шеговито и ми смигна, после припали от фаса нова цигара и сиво-белият дим плъзна пред очите му като облак.
– А-а-а... Харесва ми външният ти вид. Държиш се, държиш се. Бива, бива...
– Абе-е-е... държа се, държа се... Удържал съм се, с шепа лекарства, – отвърна ми той с лека гримаса и завъртя глава към близкия храст.
И като намести по-добре раницата на свлечените си рамене, вдигна ръка:
– Ще стигна малко нагоре, до торищата на кошарите, нали съм гъбар... Пък ти, такова-а-а... мисли.
Гледах след старчето и загрижено цъках с език. За кмет ли да мисля? Ще мисля, ще мисля... Ще прехвърля имената на десетината мои познати. Ще мисля, но-о-о... Плувката бързо потъна в дълбокото и аз мигновено издърпах тръстиковия прът. На брега извлякох едър, широколюспест шаран. Боже мой, каква сполука!
След месец дойдоха изборите, но старият диспечер не можа да пусне своя глас. Инфарктът го беше скосил няколко дена преди народния вот.