Дипломацията се нуждае от здрав разум

Посланик Петър Воденски е роден през 1951 г. Възпитаник на Английската гимназия в София, а след отбиването на военната си служба завършва МГИМО с отличие. Работи в МВнР от 1978 г., преминал е през всички дипломатически рангове,  "стажант аташе", "трети и втори секретар" в посолството ни в Анкара, генерален консул в Истанбул, извънреден и пълномощен посланик в Турция, а след това - извънреден и пълномощен посланик в Молдова и Кипър. В системата на МВнР е бил два пъти началник на кабинета на министъра, съответно на Станислав Даскалов и на Соломон Паси, както и шеф на дирекциите "Външнополитически анализи и планиране" и "Европа-2".
Беше обявен от Комисията по досиетата като сътрудник и щатен служител на българското военно разузнаване, с чин полковник.

Цитат:
"Нагледал съм се на неудачни политически назначения във външно министерство"

- Господин Воденски, във вашата книга "А иначе дипломацията е сериозен занаят" сте избрал един много интересен подход - да разкажете смешни и интересни неща за една иначе сложна професия. Защо решихте така?
- Професионалното отношение в дипломацията изисква когато човек излага пред събеседника си някаква позиция, било то своя или на своята държава, да направи това така, щото седящият отсреща най-малкото да разбере тази позиция; ако пък дипломатът успее и "да продаде" на събеседника си своето гледище, то тогава той е свършил работата си за отличен.
Аз все цитирам една случка с моя приятел Светльо Стоев, който сега е посланик в Швеция. Когато завърших първия вариант на книгата, Светльо беше сред хората, на които я дадох да я прочетат и да си кажат мнението. Няколко дни след това отидох в кабинета му да пием кафе (той тогава беше "голям началник"), и ми каза, че много харесал написаното и че в книгата, наред с веселите случки и вицове, съм бил казал и "някои сериозни неща". Възмутих се: "Абе, ти не знаеш ли що е то професионализъм? Аз съм  разказал в книгата вицове и забавни случки не за друго, а за да можете да разберете важните послания!" Защото, ако бях написал само важните неща, книгата щеше да стане доста скучна, като една обикновено написана мемоарна книга, че "на еди коя си дата станах сутринта, после се срещнах с еди кой си" и т.н.
- От вашата книга останах с впечатление, че каквото и образование да имаш, каквото и да си изчел, няма нещо, което да те подготви за всички ситуации, с които можеш да се сблъскаш като дипломат в чужда държава, тъй като описаните случки са безброй. Какви качества възпитава посланическата професия у един човек?
- Човек трябва на първо място да има здрав  разум. Разбира се, трябва да владее "инструментариума на професията" - това са чуждите езици, прочетеният по време на следването във ВУЗ и след това списък със  задължителна и препоръчителна литература и пр. Тук ще отворя скоба, че запознаването с тази литература дава възможност човек да научи редица клишета, някои задължителни идиоми, а не например да изпадне в положението на един бивш български министър-председател, който, като чу за "лов на вещици", започна да коментира по начин, показващ абсолютното му непознаване на темата. А тя, съгласете се, е добила отдавна определено значение, такова значение са придобили и идиоми като "ахилесова пета", "пирова победа" и т.н. С две думи, общата култура трябва да е достатъчно обемна, а и човек трябва да продължава да допълва наученото всеки изминал ден.
Но най-важното е здравият разум и умението да се работи с хора.
- А за качествата?
- Човек трябва да познава добре позициите на своята страна, да е наясно с нейните интереси. Онзи известен британец бе казал: "Великобритания няма вечни приятели и вечни врагове, тя има вечни интереси". Защо това да не е приложимо и в случая с България? Дипломатът трябва да спазва този принцип в работата си за своята страна, трябва да разбира конкретния интерес в конкретния момент и да го защитава по възможно най-добрия начин. Трябва да умее да докарва работата докрай.
А че няма рецепти за абсолютно всички случаи в живота, няма. Винаги човек може да се сблъска с нещо непредвидено. Ако, образно казано, по пътя срещне локва, ще я заобиколи, ще я прескочи, пък ако не е подготвен - ще джапне вътре, както сме имали не един и два случая в професията.
- А читателите разбират ли сериозните неща, които сте се опитвали да кажете, имам предвид читателите извън дипломатическия кръг?
- Ами, в по-голямата си част читателите разбират какво е казано и че то е много сериозно. Един даже сподели пред мен, че "съм приключил книгата много тъжно ". Отговорих: "Животът е такъв - започваме с радост и завършваме тъжно". В книгата съм казал: "Ето, аз съм такъв, правил съм това и това, съдете ме и ми кажете какво прегрешение съм извършил спрямо своята страна и защо беше постъпено спрямо мен по този начин".
- След като стигнахме до тази тема - вие сте един от дипломатите, които бяха осветени и заклеймени заради това, че са били с "картончета". Наистина, чувствате ли се предаден, както го казвате в своята книга и в какво точно се изразява това предателство?
- Чувствам се предаден от държавата. Защото, когато приех да работя за българското военно разузнаване, ми казаха: "Ти няма да казваш на абсолютно никого какво работиш, с какво се занимаваш, какво конкретно правиш, а пък ние като държава ще те защитим".
Аз не бях казал за работата си по тази линия нито на жена си, нито на децата си, нито на родителите, на никого. Изпълних своята част от тази договорка, държавата обаче не я изпълни, и то държавата България, защото не определени хора и не определена партия, а именно парламентът прие този закон, а правителството го приложи. След това колегите от военно разузнаване, които подадоха в Комисията по досиетата документите за мен, че съм бил там, бяха длъжни да изпълняват закона - в противен случай те попадаха под санкциите на закона.
България наистина предаде такива като мен, за добро или за лошо, но ги предаде по политически причини, да си го признаем напълно. И смятам, че това беше много несправедливо спрямо нас. Ние бяхме натикани в един куп с доносниците, които са донасяли за съседите и приятелите. Нашата работа е била друга. Пак ще цитирам генерал Зикулов, който беше забранил на службата да се занимава с политически въпроси, особено с положението около Тодор Живков, с вътрешнополитическата обстановка у нас и т.н. За службата беше важно да изучаваме потенциалния противник, да знаем ресурса му във военната област, за да бъде България готова да реагира в случай, че "нещо стане".
Не приемам тезата, че военното разузнаване е било едва ли не част от ДС, а на онези, които я лансират, бих предложил да отидат да работят подобна работа "на терен" в някоя страна, съпоставима с Турция от онова време, и след това да ги видя каква песен ще запеят.
И пак да се върна на думите на споменатия британец, че потенциалният враг веднъж е един, през други години е друг, но той трябва да бъде изучаван, да се знае с какво разполага. Това са абсолютно елементарни неща. Ако някой смята, че другите страни нямат разузнаване, ако някой смята, че другите дипломати и посланици не се занимават с такава дейност, ако някой си прави илюзии, че посолствата в София на ключови държави не извършват подобна дейност и понастоящем, то този някой просто не е в час.
- Това предателство ощети ли българската дипломация, при условие, че такъв потенциал бе отхвърлен?
- Знаете ли с какво съм се занимавал служебно през тези четири години, откакто се върнах от последния си мандат в чужбина? Дадоха ми да правя таблици за посещенията в чужбина на българския президент, министър-председател и външен министър, ежемесечно да "опреснявам" в тях информацията. Това бе за мен "голямо професионално предизвикателство" (нали усещате кавичките), научих се да чертая на компютър таблици, както екселски, така и уърдовски.
Докато в същото време други хора, с не толкова голям професионален опит, ръководеха структури в МВнР и даваха на ръководството  предложения за наши действия в съответната  област на дипломацията и външната политика, които май не бяха най-добрите възможни. Горното - меко казано. Толкоз по въпроса.
- Ако се върнем към вашата книга, има интересни истории с политическите назначения в министерството през годините, с партийните назначения. Според вас подобен подход - партиен, в дипломацията, особено в 90-те години, навреди ли, помогна ли на България, или точно обратното - върна нещата назад?
- Преди малко говорехме за здравия разум като необходимост за работата на дипломата. Ако на някой човек му предложат - без той да има необходимото образование и професионален опит - например да стане диригент на оркестър, или хирург и прочие, какво би го посъветвал здравият разум? Да приеме? Едва ли.
В същото време, наред с професионалните назначения, има място и за политически - например в конкретен момент може да се окаже, че за българските интереси в дадена конкретна страна е много полезно да се назначи за посланик българин (например някой професор), който в тази страна разполага с добра мрежа от контакти на високо и най-високо равнище, има изграден авторитет и би могъл в политически план да е много полезен. Защо такъв човек да не бъде изпратен там като посланик, макар да няма дипломатически опит? Пък за да не стане някой гаф от гледна точка на занаята, редом с него може да бъде изпратен някой топпрофесионалист, който да следи за дипломатическата кореспонденция, за спазването на протокола и т.н. И тогава, както се казва, "работата ще е като по часовник".
Но такива случаи са единични и съответно по единичен начин трябва да се решават. Че то иначе става като по времето на бай Тошо, когато хора, загубили по една или друга причина благоразположението му, бяха изпращани на дипломатически постове в далечни дестинации. Имаше дори един случай, когато един стопански кадър бе уличен в "нерегламентирано усвояване на средства" (разбирай - откраднал ги), та тогава съпругата му беше казала: "Добре де, сгрешил е, какво толкова, накажете го и го изпратете посланик".
Нагледал съм се на неудачни политически назначения, в МВнР съм от 35 години. За някои посланици дипломацията така си и остана като "носене на новите дрехи и ходене на коктейли и вечери". Като ги питаш дали са разговаряли с даден местен фактор по еди кой си въпрос от наш интерес и какво е постигнато, той ти отговаря - каквото трябва, на когото трябва, съм докладвал...