Димитър Сагаев - модерният романтик

Петър Михайлов

През февруари се навършиха 100 години от рождението на самобитния композитор, теоретик, педагог, писател-мемоарист, общественик проф. Димитър Сагаев. Той е сред последните представители на т.нар. Второ поколение български тонови майстори. Ученик е на Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, а по пиано на Димитър Ненов и Панка Пелишек.
Богато е неговото творчество. Може би няма класически музикален инструмент, за който маестрото да не е създал концерт, или соната. Като следва примера на първомайстора - проф. Владигеров, - Д. Сагаев написа произведения в тези жанрове, които са всъщност пионерски - Концерт за китара и камерен оркестър (1995), Концерт за туба и оркетър (1997). Беше дълголетен в творческо отношение. До 2003 г. всяка година представяше по някое свое произведение на Прегледа нова българска музика (в друга държава това би се обявявало като Фестивал.). Неговото присъствие като хронология в историческото развитие на класическата ни музика е феноменално - повече от 7 десетилетия (първите му опити са от 1933-1934 г.) Като дори последната му творба беше мащабна - Концерт за арфа и оркестър (2003). Това сякаш беше неговото сбогуване, направи го като модерен романтик. И може би това е най-точното определение за неговия стил. Последната му Симфония 7, също носи заглавието "Романтична".

Творческото развитие на автора също е интересно. Неговият музикален език търпеше постоянна еволюция. От първите произведения, създадени в началото на 40-те г. на ХХ век до зората на ХХI век се вижда отчетлива разлика. От фолклороподобните сюити, симфоничните танци (1940) до балета "Мадарският конник" (1961) и операта "Под игото" (1965). Може би и това е периодът на класическия стил в музикалния му изказ. От 70-те години на ХХ век се улавят значителни промени - Концертите му за цигулка (първия, втория и двойния), операта "Самуил", балета "Орлов камък". Сякаш вече композиторът е навлязъл в неокласическия си период. Мелодиката не е песенна, не е фолклороподобна. Има цитати, но те са доста фрагментарни, епизодични. Оркестровият звук е станал плътен, разнообразен, на места странен. Драматични и напрегнати моменти, граничещи с алеаториката, дисонанса и дисхармоничното биват заменяни от най-лирични, почти кантиленни моменти. И така се ражда нова хармония, нов музикален изказ.
Зареждат се една подир друга и Симфониите му. Ала почти всички са с неточното определение "програмни" имена номер 2 "България да пребъде" (1977), номер 3 "Аспарух" (1979), номер 4 "Самарското знаме" (1981), номер 6 "Септември" (1983). Предлагам друго назоваване - патриотични, мисля, че е по-точно. Kато добавим великолепните му оратории и кантати "Урвич" (1983), "Шипченска епопея" (1987), "Левски" (1976), "Художникът" (1987), "Раковски" (1993), ще видим, че композиторът изгражда свое българско пространство. Родното присъства в текстовете на великите поети - Иван Вазов и Гео Милев, а то е претворено пък в музикалния език на партитурите. Интересното е, че именно в късния период от неговото творчество това родно присъства осезаемо. Краят на 80-те и началото на 90-те г. на миналия век бяха кризисни именно за понятия като народ, родина, култура. Бяхме изпаднали в криза на идентичността си. Мъдрецът, философът Сагаев с творчеството си напомняше каква сила се крие в тези думи. Той имаше самочувствието на национален композитор. Не се интересуваше колко ще му се заплати за написаното. Страдаше, че пенсията, която държавата му беше отделила, не му стигаше да си плати тока примерно, но и не помисли да спре да пише. Защото знаеше: Изпълнението беше важно. Случването и самото раждане на творбата, разбира се, и въздействието, което пораждаше върху своите слушатели.
Освен това, той и до късна възраст водеше различни педагогически курсове. Беше над 80, когато представи книгата си за Саша Попов. Носеше  огромен интелект и културно натрупване, което щедро раздаваше. Помнеше и припомняше личностите на Ненов, Веселин Стоянов, Сирак Скитник. Тук е мястото да добавя, че проф. Сагаев е и един от пионерите в създаването и утвърждаването на БНР като институция - заедно с колегите си Йоско Йосифов, Боян Икономов, Марин Големинов те свързват съдбата си с прощапулника на Радиото. Наистина можем да говорим за аристократ на духа - баща му е писател и драматург - Константин Сагаев; брат му - музикулогът Любомир Сагаев (и досега неговата "Книга за операта" се преиздава), а журналистът Желяз Сагаев е щастливото продължение на тази културна фамилия.
Знакови имена сякаш са "абонирани" негови изпълнители - Ана-Мария Равнополска, Дина Шнайдерман, Джефри Дийн, Адриан Павлов, Никола Дюлгеров, Емил Угринов (изпълнява вокалните баритонови партии в някои симфонии, кантати, а и на концертния подиум фрагменти от операта "Самуил"). Знакови диригенти - Георги Нотев, Васил Стефанов, Курт Мазур.
Професор Сагаев беше много чист и скромен човек. Тихият му глас обаче носеше усещането за патриархалност и вечност, които могат да водят диалог с модерното. Беше прехвърлил 80-те, когато със своите сонати за пиано успя да смае и публика, и изпълнител - проф. Никола Дюлгеров. Доказа, че за големия, за истинския майстор възрастта и условията нямат значение, творчеството намира своята инвенция и просто се ражда, подпомогнато от Божествената сила. Сигурен съм, че обемното наследство на маестрото тепърва ще бъде преоткривано и изследвано - то е благодатна почва и за двете. Наистина България не е никак бедна щом има достойни личности като Димитър Сагаев. Радостно е, че някои от творбите му са качени и в интернет пространството (ютюб), това спомага за популяризацията на неговата работа. Да е светла паметта ти, маестро!