Предсказуем резултат

Александър Миланов

Това, което наблюдаваме, не е изолиран изблик на агресия, а предсказуем резултат от години натрупани пропуски. Много млади хора в днешно време растат без стабилни възрастни, без подкрепа, без емоционален език, с който да изразяват това, което се случва. Когато не могат да изкажат това, което се случва с тях, го показват понякога и с нож.
Зад трагичния инцидент се разпознава не планирано насилие, а уязвимост и усещане за пълна липса на контрол върху собствения живот, както и травми в детството, липса на коректив, токсична среда и разпад на семейната система.
И извършителят, и жертвата имат класически рисков профил. Става дума за младежи, които не са родени насилници. Те са оставени сами да се справят с емоции, които нито едно дете не може да носи само. Ако не се намесим рано, продължаваме да се шокираме след всяко подобно насилие, а наказанието няма да реши нищо.
Ако влезем навреме в квартала, няма да се налага да влизаме в моргата. Истинската социална работа, общностна работа, започва там, където институциите обикновено не стъпват - махалите, крайните квартали, местата, където улицата възпитава вместо училището. Там, където доверието не може да се купи с проекти и кампании, а се изгражда бавно - лице в лице.
Превенцията не е плакат с послание. Това е постоянна работа на терен - с деца, родители, лидери, училища. Ако обществото не влезе сериозно в общностите, каквито и да са те, общностите ще продължат да живеят по свои правила, които от време на време ще ни взривяват в центъра на града.
Включително при локалите, говорим за лични истории, привързаност, връзки. В личните истории често стоят травми от ранното детство, разпад на семейството, емоционална занемареност, бедност. Агресията на този профил хора не е студена, калкулирана, пресметлива. Тя е изблик.
В този възрастов диапазон доминират емоционални реакции, а не рационални решения. Един шамар и побутване може да се превърне в катализатор на трагедия, защото отсреща е друг млад човек, който също е нефилтриран емоционално, при това с нож в джоба. При тийнейджъра това се случва бързо, импулсивно. Да си дадем сметка, че и улицата, и социалните мрежи възнаграждават такъв тип демонстративна агресия. Защото тя носи статус, макар и фалшив. 
Училищните психолози не са панацея, психологът няма да замести липсващата семейна среда. Ако има усещане за отхвърляне, дискриминация и стигма още на вратата на класната стая, училището вместо като шанс се възприема като враждебно място.

Пред БНР
* Авторът е социален работник, изпълнителен директор от Национална асоциация по приемна грижа