Деца...

Всяка година около 1 юни - Деня на детето, е пълно с всевъзможни мероприятия: по сцени и паркове, навсякъде... Всеки гледа да покаже отношение към детето. Е, често това отношение има чисто комерсиална насоченост, но това е друг въпрос. На този ден обикновено може да видиш родители, извели децата си да ги черпят със сладолед и да се стремят да им осигурят всякакви удоволствия. 

И хем ми е радостно, хем ми е тъжно...

Защото знам, че това е ден, в който детето е възторжено щастливо. Защото родителите му са намерили начин да отложат служебните си ангажименти и да му отделят поне малко време. 

Но денят ще свърши. Борбата за насъщния отново ще спука цветните балони на празника.  

И родителите ще се прибират късно вечер, смазани от умора, без да имат нито сила, нито възможност да отделят време на децата си. А те, невинните жертви на грубата реалност, ще страдат от липсата на внимание. Самотните ни деца.  

Идете в провинцията. Вижте колко училища се закриват. Вижте обезлюдените села. Някога, където е ехтял детски глъч, днес се разхожда само вятърът. 

И какво правим ние, за да ги има децата ни. Все по-малко българчета се раждат. Семействата се страхуват да имат деца. Мога ли да осигуря нормален начин на живот, се кахъреше мой приятел, който след дълги колебания се реши на едно дете. 

Цената на нормалния начин на живот е много повече от осемчасов работен ден. Работа на повече от едно място. Или работа в чужбина, далеч от семейството. И отношенията се изразяват в изпратения навреме банков превод.

На това ли му викате нормален живот? Така е, навсякъде е така, ме убеждават живели в Западна Европа, в САЩ. И какво ме топли това "навсякъде"? 

Малкото млади хора, вече пораснали деца, желаят да напуснат страната и да търсят спасение другаде. Прогонени от мафиотската ни държава, в която властват корупция, алчност, егоизъм и лицемерие.

Ще го намерят ли? Гадно е там, но по ми харесва, каза тъжно една моя бивша ученичка, която учи там. И няма намерение да се връща.

Щом там е гадно, но е по-добре, колко още по-гадно трябва да е у нас, а? 

Там нашите деца ще създадат своите семейства.  Ако успеят, защото джендър идеологията, твърде агресивно насаждана под формата на мнима толерантност, отрича традиционното семейство. 

А в някои страни деца биват отнемани за най-малкото нещо.

И къде е тогава тук 1 юни? 

А може би именно това е денят, в който ще се решим да променим живота на децата ни. Осъзнавайки, че най-голямата ценност не са парите и вещите, които трупаме, а именно те, нашите деца.