Островът - вчера, днес, утре...

Свобода, любов!
Тези две ми трябват.
Животът си ще жертвам за любов,
За свободата да жертвам любовта си съм готов.

Шандор Петьофи

Събитието

Преди точно век вестниците в страната и в Европа съобщават, че на 29 юли 1925 г., сряда, 43-ма от задържаните на остров „Света Анастасия” комунисти организирали бунт, обезоръжили са охраняващите ги войници и са осъществили дръзко бягство...
Властта уверява - и в това не лъже, че е взела спешни и мащабни  мерки, като е изпратила на малката територия - около 60 км делят Острова от границата, по дирите на избягалите над 2000 полицаи, войници и четници. Няма заблуда и в твърдението, че ако заловят бегълците, същите ще понесат сурово и безмилостно  възмездие, според Закона...
Всичките 43-ма, разделени на три групи - от 32-ма, седем и четирима, след тежък преход, престрелка и знакова безмълвна среща „очи в очи” с група войници, успяват да преминат границата с Турция, като на 15 август благополучно се качват в Истанбул на борда на съветския кораб „Илич” и отпътуват за СССР. Само 44-ият, войник от охраната, член на младежката организация на партията, заплаща романтичното си желание да се види с годеницата си с присъда от Пловдивския военен съд от 15 години затвор...

Отзвукът от събитието е силен и многопосочен - уронен е  „престижът” на властта, че ще успее със сила „да угаси туй, що не гасне”. От друга страна, примерът за неподчинение дава на обществото по-голяма смелост да задава въпроси като тези: защо се убиват хора по улиците, какви са причините затваряните да бъдат жестоко изтезавани, защо те не се доверяват на справедливостта на правосъдието и в много случаи предпочитат пред „неизвестността” при бягството самоубийствения скок от горните етажи на полицейските участъци, как така безследно изчезват хора, при това някои известни интелектуалци и политици...
                                 
Законът 

На 5 октомври 1924 г., посрещнат с „ура” на конгреса на Демократическия сговор, министър-председателят проф. Александър Цанков откровеничи в годишния си отчет пред „ г.г. делегатите, наши приятели и приятели на правителството”. С тях, но за да чуят и всички, прекомерно изкушеният от политиката професор - бивш член на БРСД-широки социалисти от периода около 1904 - 1907 г., споделя съгласие с виждането на руския философ и общественик В. Соловьов, че „държава не се създава, за да обърне живота в рай, а за да попречи животът да не се обърне в ад...”.  По-прозорливите, на  които са  ясни тогавашните политически практики и език, веднага схващат квинтесенцията на потока от слова, възхваляващи опита за „българското сговаряне”, за „истинската българска демокрация”, а именно, че и този път рай за народа няма да има, но пътят към него, без никакво съмнение, ще е извървян и ще е застлан с кървави изпитания и прикриваща ги демагогия...
 За да не си помисли някой, че става дума за случайни и непремерени фрази, ще добавя и следното, от същия този  отчет за изминалата година власт на Демократическия сговор:
- „СЛЕД 9 юни /!/... и през септември ние преживяхме една гражданска война, каквато България не е преживявала друг път...”
- „...ние смазахме тази гражданска война... който посяга на държавата, ще му бъде счупена ръката, главата му откъсната...”. 
Според историци, въпреки характеропатиите си и без особен опит в политиката, професорът е интелигентен човек. Умело „подава” на публиката тезата, че за току-що пролятата кръв, която още ярко гори, общественото съзнание има своето оправдание в това, че държавата трябва да се съхрани. Играейки и на струната на унизения след двете национални катастрофи патриотизъм, вмъквайки и вижданията си по устройството на властта, уточнява, че тази „Над всичко и Над всички Държава е България...”. 
Прозорлив човек е г-н професорът. Изпреварил е Мусолини точно с една година, който в речта си през октомври 1925 г. в  Болоня резюмира фашистката философия: "Всичко в Държавата, нищо извън Държавата, нищо срещу Държавата". Но е закъснял с 12 години спрямо похода му към Рим със своя поход към София, чието провеждане на всичко отгоре е изпреварено с два дни от държавния преврат през 1934 г.
На 16 март 1925 г. властта преценява, че приетият с цел да узакони  беззаконията по юнския преврат и последвалите го кървави събития през януари предходната година Закон за защита на държавата вече не върши достатъчно „добра” работа, и затова ХХI ОНС го „осъвременява”. Сърцевината на промените е в ожесточаване на наказанията - повече смъртни присъди, публично изпълнение, по-големи присъди, по-големи глоби, уволнения по политически причини, и, за да се случва всичко това по-бързо, премахване на апелативното обжалване, и още, и още все в тази посока... Този начин на мислене се харесва на властимащите у нас, но законът все е намиран за недостатъчно ефективен, поради което на три пъти през следващите 20 години - 1934, 1935 и 1941 г., е допълван с нови репресии.
Но нека да си припомним гледната точка на една от многобройните жертви на този закон.
На 30 януари 1925 г., преди да бъде осъден по същия този закон на една година затвор, глоба от 20 000 лева, да бъде лишен за две години от граждански и политически права и да бъде спряно издаваното от него списание, фронтовакът военноинвалид Гео Милев посочва в Открито писмо до Борис Вазов, подпредседател на народното представителство, страшното противоречие между духа и параграфите на ЗЗД от една страна, и най-ценното в духа и поезията на неговия по-голям брат - Патриарха на българската литература.
С точния изказ на поет е казано всичко за същината на закона. „...Днес, когато със закон се запрещава всяко желание и мисъл за СВОБОДА, когато със закон - фамозния Закон за защита на държавата - се преследва всеки, който не се чувства свободен под бремето на днешния непоносим живот, цял настръхнал от постоянната тревога на конспирации, арести, убийства..., закон, който не съдържа никаква правда, а е само една страшна угроза и терор над всяка глава що мисли и обича да мисли...”. 
Независимо от защитата на закона правителството на професора не издържа дълго. Неговият път е предопределен още тогава, когато пет дни след като превратът е приключил ,отговорните фактори и  неотговорните такива извършват кървавото злодеяние с бившия министър-председател и никакви парламентарни мерки не могат да легитимират изпълнителната власт в очите на цивилизования свят. След 31 месеца, вместо с „Брадата”, той вече е  известен в страната и в Европа с прозвището Кръволока. И вече век сред народа прозвището му не се променя... Садизмът в практикуването на властта я правят напълно неприемлива за обществото и я изолират в  международен план.
Нещата стават нетърпими и в царството идва на власт друга философска концепция, чиято същност е добре отразена в редакционна статия от февруари 1926 г. във в. „Пряпорец” – „со кротце, со благо се отива надалеко”, и която политическите противници не закъсняват язвително да допълнят с присъстващ в политическия ни живот тогава емблематичен елемент...

Беззаконията

В самия център на Бургас има знаково място -  храм, училище, площад и улица, наречени на символите на българската култура и просвета - Светите братя Кирил и Методий.    
Странен парадокс и символ на перфидността на мисленето на някои тогавашни градски „отговорни фактори”, отговарящи за реда, е, че точно на тук на 21 май 1925 г. е извършено поредното зверско убийство.  На площада „при опит за бягство” е разстрелян превърнатият в жив труп, умиращ от побоищата деец на ВО на партията Паскал Янакиев. Същият е загубил разсъдък при ужасяващо и непобиращо се в нормалното човешко съзнание злодеяние. Полицаи садисти заковават пред очите му с гвоздеи за дъсчения под - досущ като Спасителя - неговата майка Стамата Ненова. 
Такава житейска практика цари в молитвеното общуване с Бога на някои бургаски полиции на Велики понеделник, 13 април, три дни преди атентата в „Св.Неделя”... По този повод на площада, на фасадата на Филхармонията имаше скромна възпоменателна плоча. В първите години на промените плочата изчезна безследно...  
На около 150 метра от това място, в абсолютния център на града, там, където улица „Свети Кирил и Методий” се влива в главната улица на града, и днес съществува сграда, известна на бургазлии от предходните поколения със знаковия магазин „Гастронома”. Дълги години през моето детство хората преминаваха покрай високата врата на сградата с известен страх към тайните, които крият дебелите зидове и излъчващите хладина мази. Там се е помещавала Обществена безопасност и създаденият през 1925 г. отдел „Държавна сигурност” към Дирекцията на полицията в Бургас. 
През 1925 г. от горните етажи на сградата се хвърлят и намират смъртта си на 1 май - Герасим Михайлов, на 13 май - Владимир Павлов, на 24 октомври - Иван Червенков. Изборът не е голям - или зверски мъчения и риск да станеш предател, или самоубийство...  След подобни случаи полицията си взема поуки и започва да поставя решетки на горните етажи в участъците, защото ужасените граждани разбират същината на „справките”...
Както казва Анри Барбюс в „Палачите”: „На онези, които питат ”Истина ли е?”, трябва да се отговори ”Истината е по-страшна.” Затова и „Септември” е останал и до днес в народопсихологията като страшен ”призрак за нечисти съвести” и вечно предизвикателство и стремеж да бъде превърнат в „май”. Беззаконието се оказва далеч по-страшно от страшния закон...

Островът

Знаково е, че и този български остров носи името на светец. Света Анастасия, почитана като Великомъченица, загива в името на вярата  при безмилостните гонения на християните по времето на Диоклетиан. 
Нищо общо няма тогава островът с днешната привлекателна туристическа атракция. Бунтарите са изолирани на късче от няколко декара гола вулканична скала, издигаща се на десетина метра над Бургаския залив, която можеш да обиколиш за около половин час. Островът, „захвърлен” на края на Царството, напълно открит за морските бури и вълни, изложен на вятър, жега и студ, без течаща вода, отдалечен от най-близкия стръмен южен бряг на залива на около два километра, се оказва подходящо място за изолация.
В няколко стаи на порутената манастирска сграда задържаните са буквално натъпкани без елементарни условия за живот. Построеният по времето на Стамболов през 1888 г. фар се поддържа ръчно и е държан постоянно „под око” от близките морски и гранични постове. Всъщност, задържаните даже предпочитат да бъдат въдворени там, защото така напускат полицейските участъци, превърнали се в места за страшни побоища и инквизиции. През 1923 г. поради това, че местата за задържане, включително и използваните за тази цел товарни вагони на гарата в Бургас, са препълнени, на острова са изолирани 132 политически противници на властта.
На 12 октомври 1941 г. концлагерът е закрит. Причина затворените на острова да бъдат преместени в концлагерите „Гонда вода” и „Кръсто поле” е опасението, че някоя съветска подводница може да освободи задържаните и отново да направи за посмешище отговорните фактори в държавата...
Звучи фарсово, но е поучително, че на 18 април 1935 г. силният стремеж на проф. Цанков към властта му изиграва лоша шега. След призивите му за прибиране на армията в казармите и предаване на властта на цивилните, подобно на това преди 12 години, със заповед на вътрешния министър в правителството на ген. Пенчо Златев на Острова са въдворени за осем дни самият проф. Цанков, Кимон Георгиев, бившият началник на полицията Владимир Начев, градоначалникът на Русе през юни 1923 г. и бивш депутат от Сговора  Никола Кямилев.

„Конспираторите”

До започване на процеса срещу тях, през 1925 г. на острова са затворени 67 айтоски комунисти. На 5 юли те са преместени в затвора в Бургас, а на мястото им са прехвърлени 90 подследствени бургаски комунисти и комсомолци.
На всички е ясно, че ще бъдат осъдени по упоменатия ЗЗД. И когато става известно, че прокурорът иска 28 смъртни присъди, много голям брой доживотни и тежки такива, мисълта и действията за бягство се ускоряват рязко и стават единствената алтернатива за оцеляване. Затворените на острова не са участници в атентата от 16 април 1925 г., но това изобщо не пречи на прокурора да пледира за толкова много смъртни присъди...
Организатор и ръководител на бунта и бягството на 43-та бургаски комунисти и комсомолци е тридесетгодишният Теохар Бакърджиев. Завършил Бургаската търговска гимназия, по професия е счетоводител, запасен офицер-фронтовак от Първата световна война, бивш служител в Бургаската общинска Комуна, в БНБ и партийната кооперация „Освобождение”.
Извършилите бунта и бягството 43-ма са членове на организационно оформената през есента на 1894 г. Бургаска партийна организация или на нейната младежка структура. 
Те са от поколението, наследило ентусиазма и идеализма на такива пионери на социалистическото движение в Бургаския край като Иван Парушев и Антон Страшимиров, по това време социалист и учител в Поморие и Зидарово, чийто брат Тодор Страшимиров, депутат от БКП и бивш член на Варненската комуна, е разстрелян на улицата също преди атентата в „Св. Неделя” в София на 17 февруари 1925 г. 
Това поколение е закърмено и със социалните дела на петте градски общински Комуни през периода 1919/1920 г. в Бургас, Карнобат, Айтос, Созопол, Малко Търново, както и в много други селища в окръга, сред които Карабунар (Средец), Сунгурларе.
На 7 май 1924 г. социалисти и симпатизанти се разделят с основоположника и най-виден деец на социалистическото движение у нас Димитър Благоев, който е издиган и избиран за депутат от Бургаския край. На 25 август 1925 г. се разделят и с видния парламентарист и Майстор на перото и словото Георги Кирков, също издиган и избиран от Бургаския край.  
Що се отнася до държавата, то многократно е писано: националният идеал е погребан след две национални катастрофи, и то на каква цена - след около седем години войни, триста хиляди убити, още толкова ранени, още толкова бежанци, сто хиляди пленени, репарации, плащанията по които надвишават половината от държавния бюджет, и прочее нещастия, за които националният референдум и абдикация посочват кой носи вина... И като връх на всичко - жесток терор. Същевременно в тези бурни времена „призракът, който броди из Европа” се появява трайно във властта в една от бившите империи, имаща историческо влияние в България. Идват на власт и други лидери, с революционни разбирания, които невинаги точно отчитат  поучителната формулировка на Дядото...
В света на парите и печалбите настъпва смут. Търсят се нови пътища  за изход от кризите на дефицит на справедливост, социален ред и прогрес. Като контрапункт, търсейки решения в омразата и унищожението, се появяват алтернативи облечени в различни по цвят ризи... 
По време на бунта това са млади хора, в преобладаващото си мнозинство на възраст до 30 г. И това е съвсем логично, предпоставено от социалната чувствителност и желанието за справедливост. Повечето са от Бургаския край и участват в дейността на партията тук. Затворите са пълни и полицията няма време и възможност да ги „разхвърля” из страната и на тяхно място да доведе други, като ги лиши от подкрепата на близки, роднини и местно обществено мнение.
Тези дейци на партията имат различни съдби. Едни в по-късни години са интербригадисти в защита на Испанската република, други участват в борбата срещу нацизма по фронтовете и у нас, трети отдават сили на стопанския и научен фронт, като малцина успяват след 20 години да се завърнат в родината си. Мисля, че е точно да се каже, че общ знаменател в живота на всички тях е, че остават обществено активни личности, които ще продължават да се борят за свобода и по-справедлив свят!
За огромно съжаление, мисълта, че "революцията изяжда децата си, когато се превърне в гражданска война”, и в случая се оказва истина. Около половината от тях остават завинаги в СССР, главно в периода 1937/38 г. Пепелта на времето е приглушила „жаравата”, която излъчваха спомените на живите участници в бунта и бягството.
Век време вероятно е недостатъчно за изчерпателни оценки, но нямаме моралното право да премълчаваме, че нееднократно се правят опити да ни проповядват „нов, съвременен прочит” за тези трагични времена. Обясняват ни, че превратът от юни е станал неизбежен и едва ли не необходим и единствен изход от противоречията в обществото, защото правителството се е „скарало” с всички съсловия - офицерство, едри земевладелци и притежатели на едра градска собственост, църква, интелигенция, опозиция - невиждаща изход след промените в избирателната система, несигурността за монархията и прочее.
Но пропускат да ни обяснят много и различни детайли. Ще посоча само един пример. Има ли военният съюз - главен участник в преврата, и други интереси, подтикващи го към действия, освен афишираните патриотични? Така избирателно се „издърпват отделни брънки от събитията” в опит „да се изтегли, без да се скъса, цялата историческа верига” и да се представи пред новите поколения като „истинската” истина... По тази линия и превратът не е преврат, защото извършителите придобиват указ за правителство, и убийците не са убийци, защото са изпълнявали заповед под клетва. Нищо, че началници и изпълнители не си спомнят кой на кого е занесъл главата на министър-председателя. ”Отъркаляният” в лъжи и недомлъвки въпрос "Кой и кога бе „първи” и каква отговорност носи" - нещо като темата за гората и отделните дървета, струва ми се, че има отговор и той може да не е единствен, но е логичен... 
В знаменитата си защитна реч, произнесена на 15 декември 1924 г., новозагорският адвокат Петко Енев, който за разлика от професора тиловак шест пъти е раняван на фронта, загубил око на Димова поляна, носител на орден „За храброст”, има моралното право да изрече: „ ...дойде г-н Цанков в името на демокрацията и каза: „Всички комунисти вън от законите, в затвора!". Откъде накъде? По силата на кой член от Българската конституция на г-н Цанков е разрешено да прави преврат, а на г-н Петко Енев е забранено?”   
Припомням, че след необоримата защитна реч съдът оправдава Петко Енев, но на 27 април 1925 г. той е арестуван, изтезаван и убит на улицата на 37 г., без съд. 
Нямам за цел да раздухвам „жаравата” и болезнените спомени и затова ще спра дотук. Но изразявам категоричната си позиция, че паметта не бива да се трие, още повече да се изтрива или пък конюнктурно да се пренаписва! Тези дела на партията и нейните дейци не могат да бъдат забравени, изопачени и изхвърлени от нашата, българската история. Опитите за това не говорят за морал и професионализъм и навеждат на мисълта, че някой се опитва да прилага в живота казаното от Оруел в „1984” - „който владее  миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото.” 
Немалка част от проблемите, които са извели тогава партията и нейните дейци в активна и борбена позиция, съществуват и днес. Балансът между свободата и равенството, неравенствата и несправедливостта като такива, колективното начало и индивидуализмът, алчността и братството са вечни въпроси на човешкото разбиране за устойчив ред и прогрес. 
Историята подсказва, че с терор може да подчиниш някого, вероятно само временно, но не и да го направиш щастлив... Истината рано или късно ще присвятква, образно казано, като фара на Острова – две секунди светлина, шест секунди тъмнина. И ще е ориентир за търсещите верния път...
Ще наруша канона и вместо стандартни лозунги за прослава на извършеното дело ще завърша с единственото стихотворение, посветено на острова, от един от най-истинските „жители” на Бургас Христо Фотев:

Острова - на залива закрила,
строга и любовна светлина.
Не скалите - неговата сила -
вашите човешки имена.
И света когато акустира в 
пристаните на града -
помни
всичко туй което не умира
и живее в кратките ни дни.
Тук между небето и 
водата
по-солена от сълзи вода
всички ни сродява - свободата -
Вашата прекрасна свобода.