Депресията му беше видима

Никола ГАГОВСКИ

Една сутрин около десет часа в Радиото се появи съвсем неочаквано Пеньо Пенев. Сварих го при Тоно Лазаров, с когото бяха близки приятели. Добре се познавах с Пеньо от Кабинета на младия писател и от срещи в софийски заведения. Беше седнал на дивана и хванал главата си с две ръце. Поздравих го. Никакъв отговор. Тоно ми намигна - да си трая. По-късно научих, че тогава бил избягал от Александровската болница, където се лекувал. Пеньо мълчеше. Депресията му беше видима. Никога не бях го виждал така съкрушен. Нямаше средства да се прибере в Димитровград. Пари назаем не искаше.
- Трябва да включим в младежките и военните предавания няколко Пеньови стихотворения - каза ми Тоно.
- Добре - съгласих се. Поезията на Пеньо много ми допадаше.
Тоно беше взел три негови стихотворения за младежката редакция, за да ги предаде на Петър Ненов.
- Имаш ли нещо за войската? - попитах внимателно Пеньо.
- Имам, как да нямам! - чух троснатия му глас. - Даже за теб и граничарски имам! - приятно ме изненада той. - Сядай и пиши!
Вдигна главата си и ме погледна с премрежен поглед.
Тоно ми подаде бели листа, извадих писалката. Знаех, че Пеньо помни всичките си стихотворения, пък и на други автори.
- Готов ли си?
- Казвай...
- Пиши тогава!
Гласът му леко се извиси:
- "Нощ на границата", това е първото стихотворение...

"Далеч на юг, далеч от теб съм, моя мила,
 но твоят образ пак изгрява в паметта.
 В тревожен сън заспала е Дервиш могила
 и тъй е тиха, лунна е над нас нощта.
Направи кратка пауза, за да си спомни и продължи да диктува:
Загадъчно смълчана Странджа бди отляво,
намръщено отдясно се тъмней Сакар...
А там далеч надоле, някъде направо,
на Одрин светлините са като пожар.
През тая тиха нощ сме легнали в траншея -
чер змей нагърчен край граничната бразда,
Заставата мълчи, загледана към нея,
и диво се вишат планинските бърда.
Безшумно из траншея остър хлад нахлува,
небето над Дервиш могила побеля. А утрото с
червен проблясък я целува и свойто ярко
злато по Сакар разля.
Над Странджа пак изгрява слънцето отсреща и
смива от бърдата млечната мъгла. Сърцето бий
по тебе... Лей кръвта гореща... Един орел
над мен разперил е крила."
- Друго стихотворение ще ми кажеш ли? - попитах го.
- Пиши по-нататък! - отвърна той и ми продиктува второто граничарско стихотворение. - Да знаеш - за първи път ги казвам - обясни Пеньо. И двете стихотворения бяха пови.
Влезе Петър Ненов. Поздрави поета и се здрависа с него. Бяха добри приятели. Много пъти са били на една маса в ресторантите "Дълбок зимник", "Под липите", "Тунела" и други места. И ние с Тоно сме били заедно с тях. Петър и Пеньо си допадаха не само в пиенето. Имаше нещо общо в човешкото им поведение и творчеството им. Понякога спореха разпалено с известни поети или случайно попаднали в компанията ни литератори, но не съм чувал обидни реплики помежду им. Е, Пеньо беше по-разпален от Петьо.
Тоно подписа хонорарните листове на трима ни (с Петър имахме да получаваме пари за вече излъчени очерци). Тръгнахме тримата към улица "Шишман" 30 - касата на Радиото. По пътя говорихме малко. Петър го попита пише ли нещо ново, а Пеньо отговори кратко:
- Сега не пиша нищо. Нямам настроение.
Получихме хонорарите от бай Христо. Петър предложи да се почерпим, уж по някакъв повод. Пеньо отказа. Спомена, че щял да се прибира в Димитровград и на площад "Славейков" се разделихме.
Тази беше последната ми среща с Пеньо Пенев.
След една седмица той се самоуби.


Из биографията на поета с ватенка
 
Пеньо Митев Пенев е наричан често "Поетът с ватенката". Животът му е изтъкан от премеждия, разочарования и трудности. Източници твърдят, че страда от хронична депресия, а в последните години от живота си и от алкохолизъм. Много факти от живота и смъртта му остават в тайна дълги години. Негов кумир е Владимир Маяковски.
Роден е на 7 май 1930 г. в с. Добромирка, Севлиевско. Учи в гимназия в Севлиево. Участва в бригадирското движение в Димитровград, при строежа на язовир "Росица", като става негов бард, пишейки едни от най-романтичните и възторжени стихове за "новия живот", близки по звучене до най-добрите стихотворения на Никола Вапцаров. Работи като журналист във в. "Димитровградска правда". По-късно е редактор във в. "Стършел". За пръв път печата през 1947 г. Автор е на стихосбирките "Добро утро, хора!" (1956 г.), единствената стихосбирка, която излиза приживе, "Ние от двадесетия век. Димитровград. Стихотворения" (1959) и "Стихотворения" (1961) (посмъртно).
След много житейски изпитания и тежка депресия Пеньо Пенев се самоубива в нощта на 26-и срещу 27-и април 1959 г. в стая на хотел "Москва" в Димитровград. В нарочно предсмъртно писмо до началника на Окръжното управление на милицията в града Пенев снема отговорността за своята смърт от своите близки и познати...
Има два брака и един син.

Пеньо Пенев

...Много мили неща аз разлюбих,

дори погледа кротък на мама.

Имах всичко... и всичко загубих -

няма щастие, щастие няма!

 

Сам да бъдеш - така по-добре е,

нищо в нашите дни не е вечно!

И най-милото ще отмилее,

и най-близкото става далечно.

 

Всяка клетва е само измама,

всяка нежност крий удари груби. -

Нека никога нищичко няма,

за да няма какво да се губи!

(Из стихотворението "Пътека")



Днес, 27 април 2009, се навършват 50 години от самоубийството на Пеньо Пенев.

Какъв поет е бил той?
И той ли ще иде в забравата на нашата памет?
Десет дни преди да навърши 29 години, Поетът с ватенката, изпива отровата в стая на димитровградския хотел.
Какъв поет е бил той?
Някои биха му дали най-различни квалификации, но според мен той е ДЕТЕ НА СВОЕТО ВРЕМЕ!
Нима, ако беше роден през 1848 г., като Ботев, нямаше да тръгне към Вола?!
Нима, ако беше роден през 1878, като Яворов, нямаше да тръгне към Македония да става харамия?!
Нима, ако беше роден през 1887, като Дебелянов, нямаше да тръгне към фронта, за да търси смъртта си.
Нима, ако Ботев, Яворов, Дебелянов бяха родени през 1930 година, нямаше да ги видим с ватенка по строежите на Димитровград.
Как ви звучи това:
"Ако изгубиш пари, богатство - изгубил си НИЩО!
Ако изгубиш чест - изгубил си нещо.
Ако изгубиш вяра - изгубил си всичко!"
А сега?
Чест и вяра! - Нещо ненужно!
А парите изгубиш ли - изгубил си всичко!
"Не мечтая безсмъртие и пътища леки,
а ватенка топла за зимния ден!"- това е бил идеалът на цяло едно поколение! Наивен, романтичен, но...идеал!
Ботев загива на 28 и половина.
Дебелянов също.
Пеньо на 28 и нещо.
Адресът е ясен - улицата е "Голгота", а номерът - 28
Яворов на 36.
Вапцаров на 33.
Смирненски на 25.
Това ли е съдбата на Поета!?
Представяте ли си ги на 60, 70 или 80 години как пишат песни за любовта и виното, или как с треперещи ръце подават текстчета на някоя нова звукозаписна фирма, срещу 200 лева да направи турбохит от тях!
Аз не мога да си го представя.
Те са ПОЕТИ!
"Когато се наливаха основите,
какъв живот живяхме ний!"
Сега, когато рушим тези основи, какъв живот живеем ний?
Разрушихме ги, но не намерихме свои.
Някога в Димитровград дошли 50 000 мечтатели от 970 населени места в България. Тогава имало мечти!
И сега има мечти. И мечтите за младите хора в България отново идват от Димитровград.
"Планета Пайнер" - мечта за цяло едно поколение.
София, направете и вие нещо!
Пеньо бил поет на социализма, на илюзията! Не! Той просто е бил дете на своето време!
Колко от нас имат силата, да изпият отровата, когато видят разочарованието от същите тези мечти, на които допреди месец си бил най-гръмкият тръбач!
И все пак:
"Човекът е човек,
когато е на път!"
За това и всички пътуваме към теб, ПОЕТЕ!
Здравей, Пеньо!

27.04.2009 г.

Димитровград
Николай Ганчев




Поетът като войник със своя приятелка




Дом-музей "Пеньо Пенев" в Димитровград