"Демократичното" Царство България и "еврейският въпрос"

Проф. Минчо Минчев

През март тази година се навършват 7 десетилетия от две важни събития, свързани с историята на България - спасението на нашите евреи от старите предели на страната и депортирането на техните събратя от т.нар. нови земи - Тракия и Македония.
Тези две събития станаха в последно време исторически източници за нова разпра в българското общество. Едното от тях - спасението на почти 50 хиляди евреи - наши сънародници, винаги ще краси българското ни име. Другото ще си остане кърваво петно над господстващия тогава режим - монархо-фашисткият.
Защо е така? Защо в единия случай говорим за обобщената заслуга на народа и неговия демократичен елит, а в другия - за вината на режима? Отговорът не е сложен - защото през 1943 г. имаше две Българии - България на българския трудов народ и България на пронацистката буржоазия, с нейния обслужващ я политически режим. Това

драматично разпадане

на България не се извърши през 1918 г., когато германският агент цар Фердинанд изпрати немски военни части, за да избият въстаналите срещу предателската му политика войници. По този "въпрос" обикновено цари мълчание. Десницата в България е глуха и няма по него, а други пък се радват, че този "въпрос" май вече е забравен.
Не, господа, той не е забравен! В България винаги ще има хора, които знаят какъв фашизъм е имало в нея и винаги ще ви припомнят за него... Именно този режим с неговия всепризнат водач цар  Борис III носи морално-политическата отговорност за депортирането на 12 хиляди евреи от "новите земи".
Много от потомците на тези, които някога представляваха този режим, бурно ще възразят. Те се държат нагло, защото общественото внимание обикновено се фокусира на последния етап от двете събития - спасението и депортирането.
Затова нека започнем по-отдалече...
На 24 декември 1940 г. XXV Обикновено народно събрание гласува с огромно мнозинство Закона за защита на нацията (ЗЗН), който заедно с приетия 15 години по-рано Закон за защита на държавата очертават рамките на зловещия монархо-фашистки режим в България. При това страната ни още не е член на Тристранния пакт "Рим - Берлин - Токио"! Но има нещо друго - в края на 30-те години в Европа все по-отчетливо се долавя полъха на нова голяма война. Възходът на нацизма е неудържим, нацистка Германия разпростира своята власт почти над цяла Европа. Заедно с нея, вече императивно, се разпространява и нацистката идеология, една от основните догми на която е расовата "теория" с нейното ядро: антисемитизма.

Това е истината. Но не цялата

Съвременна Европа свенливо крие част от тази истина, а тя е: антисемитизмът на Стария континент между двете световни войни не бе породен от нацизма. Нацистите просто го легитимираха като обществено явление - най-напред в Германия, а след това и извън нея. И Европа го прие без особена съпротива. Напротив... Дори т.нар. средна класа бе заразена от антисемитизъм при това в страни, които имаха столетни демократични традиции.
Другата, още по-неприятна истина за тогавашна Европа бе, че антисемитизмът се разпространяваше неотклонно заедно с антикомунизма. Мощната европейска реакция, която видя в А. Хитлер "архитекта" на Нова Европа, възприе неговия лозунг: в тази Европа няма място за евреи и комунисти.
В това отношение България не правеше особено изключение. Още в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век, под впечатлението на поразителните успехи на нацизма, в нея също започнаха да се появяват крайно десни антисемитски организации като Съюза на българските национални легиони, Ратници за напредък на българщината, Общобългарският съюз "Отец Паисий", Българският национален младежки съюз, Съюза на запасното войнство и др. По-късно към тях се присъединиха и казионните младежки организации "Бранник" и "Орле". А през цялото време след 1923 г. прогерманската буржоазия и нейният печат подклаждаха антисемитизма във всичките му форми - от умерените до най-гнусните.
Така се стигна и до първите улични антисемитски изстъпления в София, организирани от т.нар. ратници, което бе прелюдие към законовото утвърждаване на антисемитизма като държавна политика. Преди това обаче, с един друг закон - Закона за защита на държавата, бе задвижен антикомунизмът. Той беляза юридическото начало на фашизацията на България, а готвеният Закон за защита на нацията - нейният юридически завършек. Подготовката за него, както е известно - започна отдалече. И това е неоспоримо доказателство за фашистките настроения на прогерманската управляваща клика, които не бяха резултат, а причина за включването  на България в агресивния Тристранен пакт. Самият Закон за защита на нацията (ЗЗН) бе една

обагрена с кръв заявка

на профашистката клика в София за бъдещото й тясно сътрудничество с Райха.
Подготовката на закона започна още през лятото на 1940 г., когато бъдещият шеф на създадения с решение на правителството Комисариат по еврейските въпроси (КЕВ) Александър Белев е командирован в Германия, за да "изучи опита" й в борбата срещу "световното еврейство". Така че никакви оправдания с натиска на Германия върху българското правителство за водената от него антиеврейска политика и дума не може да става. Но за официализирането на антисемитизма в страната имаше и по-важни събития от тази командировка.
 През ноември 1940 г. предстоеше официална среща на цар Борис III с А. Хитлер. Ускорената подготовка на ЗЗН бе необходима на българския монарх, за да се представи добре пред Фюрера и да спечели неговото доверие, защото в страната открито действаха сили, пряко зависими от нацистка Германия. Това бе петата колона на българските куислинговци - легионери, ратници, отецпаисиевци и пр., които съвсем не криеха своето отношение към "еврейския въпрос".
Царят е познавал добре истеричната антисемитска обсебеност на А. Хитлер и затова е бързал да се отчете пред него със ЗЗН. Самият Кобург е бил субективно напълно безразличен към "еврейския въпрос", но неговото неистово желание да си запази трона обективно го направи активен съучастник в пъкленото дело на нацизма. От началото до края...
Не е случайно и друго - че подготовката  и приемането на ЗЗН от XXV Обикновено Народно събрание стана при правителството на Богдан Филов, който определяше себе си като "нешколуван политик". Той окончателно оформя обществено-политическите си възгледи късно - едва през 30-те години на ХХ век. Дотогава Б. Филов е просто един възпитаник на немската култура. За разлика обаче от много други немски възпитаници в България, които бяха антифашисти, с възхода на нацизма той бе възприел и неговата идеология. Затова не е случайно, че Б. Филов внимателно е следял работата на комисията по антисемитския закон и става

един от най-ревностните му поддръжници

Законопроектът е готов в началото на октомври, а на 7 същия месец е утвърден от Министерския съвет и внесен за разглеждане в Народното събрание.
Утежняващи текстове към него са предложени от министъра на правосъдието Васил Митаков, който е убеден, че "борбата срещу евреите трябва да се води с твърда ръка и безпощадно".
На 24 декември 1940 г. срамният за България антиеврейски закон е приет с голямо мнозинство от Народното събрание.
Няма нищо чудно в това. Съставено с най-активното и открито участие на полицията по време на изборите XXV Обикновено Народно събрание е просто един псевдопарламентарен декор на монархофашизма в България. Малобройната опозиция в него - либерално настроени интелектуалци, комунисти и земеделци, бе подложена на постоянен натиск, но тя бе достатъчна, за да покаже колко разделено е българското общество по "еврейския въпрос". Но именно това разделение по-късно спомогна и за спасението на 50 хиляди български съграждани от еврейски произход. От комунистическите депутати против ЗЗН гласуват  Любен Дюкмеджиев, Тодор Поляков; от демократите Никола Мушанов и Петко Стайнов и т.нар. Самият закон се състои от 4 части, като в своята цялост е един типичен дискриминационен фашистки нормативен акт. На "еврейския въпрос" е посветена втората част под заглавието "За лицата от еврейски произход".
Този закон не е копиран от нацистките Нюрнбергски закони. Той е съобразен с "българските условия", като превес пред расовия подход получава религиозният. Това обаче, не го прави по-малко унизителен или по-малко репресивен.

На евреите по ЗЗН е забранено

- да избират и да бъдат избирани в органите на централната и местната власт, в каквито и да е обществени организации
- да бъдат назначавани на ръководни длъжности в държавни, общински и частни юридически организации
- да служат в армията, да членуват в творчески съюзи
- да сключват бракове с българки и съответно - на еврейки с българи
- ограничава се дейността на евреите в стопанската сфера
- ограничават се правата на евреите и върху  собствеността им.
ЗЗН, с всичките тези дискриминационни мерки, разделя българското общество. Против закона се обявяват нелегалните Работническа партия и Работническия народен съю, но и легалната либерална опозиция от разтурените след 19 май 1934 г. партии - радикали, народняци, демократи. Против ЗЗН се обявят още: Българската православна църква; Съюзът на българските писатели; Съюзът на адвокатите; Съюзът на българските лекари; Комитетът на българските кооперации. Дори и представителите на правителственото мнозинство в Народното събрание - Иван Петров, Марин Тютюнджиев и Георги Кондарев гласуват против фашисткия закон.
С една дума - цяла прогресивна България се обяви против него. А това бе голяма сила. Тя бе истинският изразител и носител на

изключителната етническа и верска толерантност

на българския народ. Именно тя се противопостави на силите на българския фашизъм с неговата ярко изразена монархическа форма.
В тази монархическа опаковка поведението на прогерманския политически елит си бе типично фашистко. И той следваше логическия ход на това поведение - през март 1943 г. почти 12 хил. евреи от т.нар. нови земи,т.е. от Тракия и Македония бяха депортирани в нацистките лагери на смъртта в окупирана от германците Полша. Същата участ се готвеше и за българските граждани от еврейски произход в старите предели на страната. Но акцията на ведомството на Ал. Белев този път не успя. Сведението за готвената депортация бе изнесено от неговата секретарка и цяла прогресивна и честна България се надигна срещу чудовищния план...
Днес много от родовите и идейни наследници на споменатите по-горе антиеврейски организации в България са войнстващи демократи. Те отричат, че в България е имало фашизъм. Но дори да забравим кървавите разправи с Войнишкото от 1918 г., Юнското и Септемврийското въстание от 1923 г., зловещият ЗЗД и т.н., само Законът за защита на нацията е достатъчно доказателство, че Царство България бе фашистка държава.