Делба

Димитър ТОМОВ е роден на 29 октомври 1957 г. в Павликени. Завършил е българска филология и право в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Женен, с три деца. За сборника с разкази "Безкрайният катун. Цигански работи" получава националната награда "Николай Хайтов" (2004), за книгта "Пътища" е удостоен с годишната награда на Съюза на българските писатели (2007), а за обемния том "Нос Павликени" е отличен с наградата "Йордан Йовков" (2010). Негови разкази са превеждани на руски, немски, френски, фински, арабски, иврит, турски и испански. В момента е под печат негов сборник с разкази в италианското издателство "Vertigo Edizioni s.r.l.""
    Предлаганият разказ "Делба" е от написаните през последните месеци.

   
Мъртвият звяр изглеждаше различно безжизнен: по-скоро изцъклил очи жив екземпляр, полегнал за миг насред изнурителната гонка, не прострелян, а спрял да заточи огромните си бивни, захабени от непрестанното риене из вкочанената земя.
Очите му също плачеха различно, ала топлината им избликваше еднакво, макар в обратни посоки, и пейзажът заприличваше на картина от Пикасо (а щеше да го рисува Греди Аса).
В изпъкналите замъглени роговици се проточи елипсовидното двойно издължено лице на Табакича, който не вярваше, че Главния пак го бе изпреварил.
- Не само плачат различно, очите различно и застиват! - дълбоко отсече Главния.
- Много се вторачвате - раздразни се Горския. - Като ти замръзне зеницата, светили са ти душицата! Какво толкоз усуквате, умрялото не можеш го съживи...
- Животът е най-добрата картина на смъртта -кротко рече божият рисувач Греди Аса.
- Кой ти пречи - рисувай си - отвърна Горския. Мигар смъртта не бива да се рисува? Толкоз художници са нарисували мъртви картини - като безкрайни гробища. Художниците гробари ли са?
- Гробар! Това звучи гордо, още Шекспир го е усетил. Нали и последният човек трябва да бъде погребан от някого? Значи какво по-хубаво, ако сетното живо същество бъде проводено към отвъдното от художник. Нима Създателя не е истинският Художник, т.е. погребалният агент на последния човек ще се окаже неговият Сътворител? Кръгът се затваря. Създателя-Сътворител в крайна сметка се явява Гробаря с цялото великолепие, великомъдрие и съчувствие към акта на кончината. Ала все пак... кончината на онова, което сам си е създал... Егати Създателя, който в даден момент се превъплъщава и в погребален Творец. Значи има някакъв изначален замисъл на огромно безсмислие: Сътворителя на Живота като негов Погребател. Страхотно! 
- А нима ловът не е същото нещо? С тази разлика, че отнемаш живот, който не си създал?...
- Очите различно и пият - включи се Професора. - Защото те са перископ на онова отгоре, което идва отдолу. А онова отдолу като правило си е бамбашка. Никой не знае как напъва и какво ще излезе. То е класическата субстанция.
- Ами налейте, де! Различно-еднакво, главното е да има пиене... Горския ставаше нетърпелив. - На един очите му изтекоха, щото само гледаше, а не пиеше. То има и мъдрост народна: "Изпива те с поглед".
- Обикновено се отнася за жена и не се произнася "те", а "я" - уточни Главния. - Сега си мисля, че може въщност и за бутилка да са го рекли: "С поглед я изпива..." Значи прав е Горския да се налее по глътка, щото гълтането е отгоре надолу. Каквото и да идва отдолу, пиенето го затиска.
- Това обяснява защо значителна част от човечеството е в състояние на перманентна затиснатост - отмерено обобщи Професора.
- Народът му вика "затъкване" - коригира го Горския. - И се лекува с клизма. Ама на кого му стиска да пъхне тръбата в дебелото черво на човечеството?
- Да не задълбаваме в затъкването. Хастарът на всяко нещо затуй е скрит, та да не се показва. Достатъчно дълго ще бъдем изчезнали, за да се залъгваме чрез собствената си видимост, докато ни има. Нека пием за нас си! - и Табакича обърна чашата в правилната посока.
- ... Коли, беси, бие, псува и глоби народ поробен...
Наздраве! Ний всички сме деца на майката земя... и там ще се върнем. Аз съм Горски и Селски, и Всякакъв, но нали съм с вас, учените хора, а и вие сте при мене. Значи учените без простите не могат. Отново наздраве!
- Само сърничките гледат еднакво. Дойдоха на една четка разстояние. Щом ме погледнаха, разбрах, че всъщност те мен ме рисуват: с поглед като хоризонт, а топлият акварел на трепептливия им дъх замрежи статива на залязващото слънце. Велико! Просто велико. Не е възможно да се нарисува, камо ли разкаже. Бог ме погледна чрез сърничките, само божиите очи гледат еднакво онзи, който смее да ги види. Бог е невинен и плашлив, и непорочен - той притичва с погледа на кошута, а когато са две, направо те омагьосва. Двойният поглед на Дядо Боже! Как да го нарисуваш, Господи?
Рисувачът Греди Аса питаше искрено и разтегляше яката на вълненото си поло; ако имаше риза, щеще да я скъса (ала съвременните художници отдавна не носеха ризи - всичките ги бяха раздали: кой на по-ближните си, кой на по-отдалечените - дано се пооблекат и кротнат в одеждно смирение истинските любители на художествената надставеност).
- Гледаха като бежанци. Баба ми гледаше така: с огромни, искрени, наивни и любопитни очи, чисти като роса, умити от сълзите на непонятната болка, на още по-неразбираемо и безсмислено прокуждане от дом, семейство, родители и деца... - говореше наследникът на дядо Тома, бежанец от Одринска Тракия. - И дядо ми гледаше като сърничка, докрая не вярваше, че няма да се върне. Прав е Художника за сърничките, първо спряха при мен и то по-наблизо - на една химикалка разстояние.
- На Балканите всичките сме бежанци: и хората, и животните, че даже растенията. Аз като Горски нали виждам дивите екземпляри: като усетят зора при нас, айде през Резовска, та у комшиите. Уж там не ядели свинско. Море, гладни ще киризят. Сюрия преплават, едно-две я се завърнат, я не...
- Балканите са естествена среда за бежанците, науката го определя с понятието "ендемит" - биологичен вид, разпространен върху ограничен район. Моят род е от Прилеп. По тази причина, като издънка на македонски бежанци, не мога да си върна и квадратен сантиметър от кръчмата на дядо ми, а братовчедите от Македонско сега думат: "Кой седи под крушата, он яде круши." Балканските бежанци по аксиома няма как да се вденат в реституция. Проблемът, естествено, не е научен, ама е точно толкова заплетен и неразрешим като оная теорема, дето хиляда години не са я разгадали. 
- Най-плодни земи са оставили тракийските бежанци, казваше дядо ми Тома. - Внукът на дядо Тома направи дълга пауза, а погледът му попи влагата на замъгления Югоизток. - Няма изконни земи на Балканите. Открай време някой идва отдругаде, напъжда местните, на свой ред после новите завоеватели изместват, каквото са заварили. И по правило този безкраен процес все е насилствен: войни, убийства, кървища, смърт... Били сме кръстопът. Според мен Балканите са един спукан преди много години апендикс, някакъв безкраен перитонит, който нито хирурзите, още по-малко архитектите на човечеството някога ще излекуват. Затуй балканските хора предимно вярват в билки, поверия, караконджули и таласъми, заклинания и проклетии: едно да те излекува, друго да те разболее...
- Балканските хора в нищо не вярват. Вярата е упование, преклонение, смирение. Можеш ли назова поне един смирен балкански народ: кой от кой по-настръхнали, а държавите им все по-велики - и колкото по-малка, толкоз по-велика: Албания, Сърбия, България, Гърция, Румъния, Македония... Хванали пушки, които не познават, навярно затуй се трепят с непримиримо, нестихващо старание и упорство.
- Прав си, Горски, балканците винаги са гърмели с чуждоземски оръжия и за чужди интереси, а пък мрат самите те. Балканите са огромно ловно поле на Великите сили.
- Докато има дивеч, ще има и ловци. Ако на ендемитите гледат като на дивеч, значи си заслужават съдбата.
- По тази логика, Главен, Омир е първият описател на ендемититe, а Троянската война е била за престиж, не за ценности...
- Кой да ти каже, ако се биеш за жена и победиш, престижно ли е да спечелиш най-изменчивата ценност във Вселената?
- Жената гледа отстрани, докато мъжкарите се бъхтят за нея. Тоя Омир и аз го помня от училище, ама сега излиза, че е писал на ловна тематика. Обясняваха ни дето не виждал. Е, как да е ловец, щом е слепец? Сигурно за писател бива, то аслъ само ако си кьорав, можеш да пишеш каквото си искаш.
- Много помниш, бе, Горски. Има версия, че Омир въобще не е бил сляп, а нарочно са го жигосали с клеймо на незрящ. Защото истинско безпристрастие съществува само когато не гледаш. На правосъдната богиня Темида затуй са и превързани очите.
- Разбираш му ти, Професоре. Хубавата жена се вижда и без очи. Мъжът обича тъмата. На светло голотията е еднаква. След ОНОВА - омръзва.
- И на тъмно, и на светло - хубавата жена все си е хубава. Мъжете се раждат ловци, а очи не им трябват, с туй дето гледат, предимно си го и мерят!
- Дойдохме си на думата. Въртенето на Земята не e нищо друго освен обикаляне около женската същност, а земното притегляне - стремеж към утробата, която дава живот. Ха, наздраве.
Студеното слънце се пъхна под чергата на ранния декемврийски следобед. Мъгливата Странджа бързо слизаше към морския бряг.
- Хайде вече да го делим, докато мъглата не ни е превърнала в Самуилови войни. Горски, хващай сатърчето. В крайна сметка, подир всяка смърт следва делба.
Художникът Греди Аса се обади пръв:
- Горски, ако може за мене четината, да си стъкмя четки.
- Аз искам краката. Те са търчали из нивите на дядо ми Тома.
- Дръжте се сериозно бе, пичове! - възмути се Табакича. - Огромно е, ще има за всички!
    - А за мене дроба - вметна Професора. - Тази грамада с него е дишала.
Горския сечеше чевръсто и мълчаливо, напълно оглушал. Мъглата се сгъстяваше в черно.
Накрая Главния взе само очите.