Дамян Обрешков: голям Журналист и Човек

Мария Галишка-Владимирова

Говорим си с Пенчо Чернаев, някогашния заместник главен, а после и главен редактор на в. "Учителско дело", за онова, което заедно сме преживели. Припомняме си случки с колеги, които времето не изтрива.
- Ама напишете ги тези неща! - казва Пенчо. - Напишете ги, че да останат!
Той самият ни дава и пример - със своите вече осем или девет книги, които издаде след 70-годишната си възраст като... "оправдание" за годините, които Бог му отпуснал. Хубаво оправдание. И стимул за нас, които вървим след него. За нас остава и поръката му - да разкажем онова, което не трябва да се забравя. И кой друг да го направи, ако не ние, пишещите братя?
Сега думата ми е за Дамян Обрешков - мнозина от
колегите го наричаха бат`Дамян

Познавах го от времето, когато той беше главен редактор на Икономическа редакция в БНР, а пък аз бях редактор в Испанската редакция на Предаванията за чужбина. И ето че през 1981 г. животът ни събра в редакцията на "Учителско дело" - аз работех там от 1979-а година, а него го назначиха през февруари. Доста време преди това знаехме, че той идва като наш началник и тръпнехме в очакване, обзети от смут и терзания - не ни беше ясно защо ни го пращат, щом си имаме нашия Пенчо, преминал през всички етапи на развитие в тази редакция до най-високата длъжност. Не беше заслужил понижение! Но не беше време, когато можеш да реагираш на една несправедливост, която идва от най-високото място (както беше по онова време). И всички се примирихме с промяната, но не се успокоихме.
И ето че един ден на площадката на коридора на нашия пети етаж се откроява високата фигура на Дамян Обрешков - за първи път се появява, търси стаята на главния редактор. Винаги, като чуя името му, си го представям в този момент - едър, внушителен, категоричен - като удивителен знак. От този ден започна взаимното ни опознаване. Най-напред ние, групата редактори, които той завари, се поизплашихме за местата си - Дамян идваше с нова концепция за развитието на вестника, с поръчение от ЦК на партията (както тогава я пишехме). Но Дамян

не бързаше да завземе властта

не знам дали друг главен редактор, когото пращат да смени някого, би постъпил толкова деликатно, толкова човешки! Може би цял месец той седеше в единия край на стаята, в която се събирахме на планьорка и летучка, като остави Пенчо Чернаев да води заседанията ни, а той слушаше и вероятно тогава "кроеше шапката" на всеки от нас. И не бързаше да се намесва - като истински професионалист явно знаеше, че това е вестник за учителите, за образованието и науката, а да правиш такъв вестник, трябва да разбираш от тази материя. После постепенно навлезе, остави Чернаев за заместник главен редактор, доведе много нови хора и увеличи страниците на вестника до 16 - при онзи голям формат това са си цели 32 страници с формата на днешните таблоиди. Новите колеги бяха предимно млади (най-напориста сред тях бе Еми Барух), само Йордан Янев - едно ярко публицистично перо от някогашния вестник "Труд", не беше от най-младите. С него Дамян беше близък, но съвсем не го толерираше. И за огромна наша изненада Дамян

не само не ни прогони от редакцията

но се опря на нас, дотогавашните кадри, между нас избра за завеждащи основните отдели на вестника. И до днес на нашите мили срещи обича да повтаря: "И кой ме би по главата, че да напусна този хубав вестник?! Такива професионалисти заварих да работят в тази редакция - текстовете, които ми даваха, бяха безупречни!" (Той имаше предвид Мария Кирова и Снежина Гутуранова, Йордан Йорданов и Зоя Захариева, Борислав Василев, Илка Попова и Лиляна Гецова, поета Александър Михайлов, историка Иван Шапкарев) - те бяха основното ядро на вестника.
Опознавахме се постепенно - в процеса на работата. И израствахме постепенно. Не можеш да се оставиш да погинеш в сянката на един дъб - ще търсиш слънцето, ще се стремиш нагоре, ако искаш да живееш... Дамян ни насърчаваше, но същевременно като един деликатен и добронамерен учител ни помагаше да вървим с неговото темпо, да възприемем неговите критерии. "Внимавайте с кого общувате - казваше! - Много е важно какви хора има около вас, дали ви дърпат надолу, или ви възвисяват... Четете поезия! Къде другаде ще намерите най-хубавите думи?" Изискваше,, когато отиваш при него с предложение, да бъдеш кратък и ясен. Да можеш с няколко думи

да изложиш идеята си така

че да го убедиш. Многословието му беше противопоказано. И до ден-днешен съм му признателна за този урок.
Обичайно беше да се разглежда на редколегия работата на отделите. Имаше в редакцията отдел "Писма на читателите" и негов завеждащ бе младият социолог Димитър Мирчев. Когато обсъждахме работата му, стана ясно, че той е направил едно циркулярно писмо, с което отговаря на авторите следното: "Не можем да публикуваме вашето писмо/статия, поради липса на място." Ето кое предизвика възмущението на главния ни редактор. И сега чувам гласа му, думите му, които звучаха като заклеймяване: "И как ти даде съвестта да напишеш тези два подли реда?! Как можеш да се оправдаеш с липсата на място, когато вестникът има цели 16 страници?!"
Строг беше бат`Дамян като главен редактор, но и много деликатен. И най-вече към Пенчо Чернаев - и двамата деца на Балкана (Дамян - от Габровско, Пенчо - от Еленския край), те сякаш бяха свързани с едно роднинско чувство, а и двамата носят вродената деликатност на човека от Балкана. Дали изпитваше неудобство, загдето беше седнал на мястото му, или просто го ценеше заради неговите безусловно високи качества на професионалист, незаслужено обиден от високопоставените ни началници - а може би и заради двете причини, Дамян се отнасяше към Пенчо с уважение, допитваше се до него, когато трябваше да се реши важен въпрос. Но и сам поемаше отговорността и така, с цялото си поведение

ни даваше кураж

насърчаваше ни. А когато се веселяхме - о, и тогава той ни показваше как истинският човек може да отпусне душата си, да се весели, да запее! "Ясен месец веч изгрява над зелената гора..." и сега, като чуя този "химн" на странджанци, пак сякаш чувам звънкия и красив глас на Мария Кирова и също тъй красивия бас-баритон на Дамян да ни водят с песента, да ни предизвикват. Да ни покажат, че веселие без песен не става, че песента сродява хората. Колко песни сме изпели на нашите тържества, а и сега, когато се срещаме преди 24 май, не си тръгваме, без да зазвучи любимият "Химн на Кирил и Методий". Сред нашите гласове пак най-мощни, незагубили звучността и красотата си, се издигат тези на Мария Кирова и Дамян Обрешков.