ДЪЛГОЛЕТНИЦИ

Необикновена и любопитна е съдбата на някои спектакли - играят се години наред, имат постоянна и вярна публика, която ги гледа по няколко пъти, а актьорите не губят хъс за игра, може би защото се зареждат от интереса на зрителите, може би защото в пиесата или в представлението откриват неща и предизвикателства, които поддържат творческото им напрежение.
В някои случаи дълголетието на едно представление се дължи на пиесата - най-яркият пример за това е "Секс, наркотици и рокендрол" от Ерик Богосян, която се играе 20 години в театър "Българска армия". В други - на името и майсторството на постановчика, изградил спектакъл, способен да запали и да задържи интереса на много хора - най-добрият пример за това е постановката на Леон Даниел "Пигмалион" от Бърнард Шоу в Народния театър. В трети - на блестящите изпълнения на актьорите, ангажирани в представлението, пример за това е Николай Урумов в ролята на Бай Ганьо в "Bai Ganyo" от Георги Данаилов на сцената на Драматичен театър - Пловдив, или Валентин Ганев в "Контрабасът" от Патрик Зюскинд в Народния театър. В европейски мащаб безспорен лидер по дълголетие е спектакълът по прочутата пиеса на Агата Кристи "Мишеловката", който се играе без прекъсване цели 60 години на лондонска сцена и отдавна се е превърнал в своеобразна не музейна, а жива ценност на театралното изкуство.

Стефан Данаилов като г-н Дулитъл в "Пигмалион", постановка на Леон Даниел в Народния театър

У нас също има такива спектакли-дълголетници и цифровите им показатели са впечатляващи, а и художествените също. Първото място безспорно принадлежи на постановката на Николай Ламбрев-Михайловски "Секс, наркотици и рокендрол", чиято премиера е преди 20 години, а броят на представленията се губи в годините, но се твърди, че наближават 1000. В спектакъла, носител на наградата на Съюза на артистите за най-дълго играещо се представление, участват Ивайло Христов, Дони и Коцето-Калки. Макар и постановката да е вдъхновена от размислите на американския автор Ерик Богосян, повече от 130 000 продадени билета са доказателство за уникалната й популярност у нас, която според изпълнителя на главната роля Ивайло Христов се дължи на "енергията и на валидната във всички времена жажда за свобода, за мечта, за полет". А ето и някои зрителски възхити: "Велико представление! Най-доброто, което съм гледал досега. Гледах я преди 10 години и сега с нетърпение очаквам да я изгледам отново. Този формат актьори правят най-доброто изпълнение. Горещо я препоръчвам на всеки, оставя усещане за невероятен енергиен заряд, от който определено се нуждаем. Явно необходимостта от някакво категорично разчупване на рамките, в които ни е напъхал съвременният живот, е постоянна величина, защото своеобразният бунтарски дух, който се носи в "Секс, наркотици и рокендрол", е нужен толкова дълго.

Рени Врангова и Валентин Ганев в постановката на Леон Даниел "Пигмалион" от Бърнард Шоу

Със своя, вече 14-годишен живот на сцената на Народния театър спектакълът на Леон Даниел "Пигмалион" се нарежда сред най-дълго играещите се спектакли в съвременния ни театър. След премиерата, състояла се на 9 май 1998 г., историята за облога на професор Хигинс с приятеля му полковник Пикъринг, че ще успее да превърне обикновената улична цветарка Илайза Дулитъл в аристократична дама с изящна реч и обноски, се е играла 134 пъти. Обожавам парадоксите на Шоу. Те са забавни, но и лукаво-мъдри. Чрез неговите пиеси нашият век започна да се оглежда и да вижда собствените си чудачества. Някои драматични писатели, сред които е и Бърнард Шоу, смятат театъра за полезна забава. Дано тя се окаже достатъчно полезна за нашето огрубяло време и достатъчно забавна за усложнената гама от вкусове, така режисьорът обяснява пристрастието си към пиесата и автора. А "Пигмалион" се радва на обичта на хиляди зрители не само заради майсторски изградената аналитична и действена структура на спектакъла на Леон Даниел, а и заради брилянтно-ироничния професор Хигинс на Валентин Ганев, поразително живата и неочаквана Илайза на Рени Врангова, неподражаемо колоритния г-н Дулитъл на Стефан Данаилов.
На премиерата през октомври 2001 г. режисьорът Петър Кауков едва ли е предполагал, че неговият "Bai Ganyo", независимо от дълговечната актуалност на емблематичния образ, ще поставя рекорди по дълголетие и успех. Но така или иначе, това представление, за което завесата на Пловдивския театър се е вдигала 155 пъти, продължава да привлича интереса на публиката. Дали това се дължи на факта, че на сцената оживява герой, доста различен от оня, който поколения познават от карикатурите на Илия Бешков и Борис Ангелушев или защото този Бай Ганьо "е средностатистическият нашенец и всеки от нас носи по нещо от него и от средата, в която попадне, зависи как ще се развие. Той е градивен, комбинативен, бързо се учи - все качества от манталитета на българина, от които аз не съм готов да се откажа с лека ръка", както смята режисьорът. Дали защото артистичната стихия на блестящ комедиант, присъща на Николай Урумов, превръща този герой в сублимация на нещо толкова истински национално и лично едновременно, че всеки разпознава в тъжния поглед на неговия герой и финалната му реплика "Жив съм. Ваш съм", собствените си превъплъщения и терзания. Което и от двете да е вярно, а според мен за дълголетието на това представление могат да се добавят и още доказателства, при всички случаи "Bai Ganyo" на Пловдивския театър остава един от жалоните в съвременния ни театър.
Друг дълголетник е моноспектакълът на Валентин Ганев, който за изминалите 11 години от премиерата се е появявал 201 пъти с контрабас в ръка на "Сцена на ІV етаж" на Народния театър. Хит на десетилетието; спектакъл, който сам по себе си напомня музикално произведение и актьор, който постига изключително сложен баланс между простота, заразяваща непосредственост и едно извисяване - едновременно сетивно и интелектуално; пиеса-партитура за солист и контрабас, за човек и инструмент, за актьор и предмет, която Валентин Ганев "просвирва" с неочаквани нюанси и обертонове... Тези определения очертават върховите моменти в това наистина уникално представление. Защото това, което прави Валентин Ганев на сцената, е брилянтен пример за интелигентно, емоционално и рационално силно актьорско майсторство. И точно това неповторимо по своята същност изживяване според мен осигурява дълголетието на "Контрабасът".
Кое определя дълголетието - здрав дух в здраво тяло за човек и здрав интелектуален дух в здраво театрално тяло за спектакъл. Примерите, както вижда, не са малко.