Дълъг път чака и България, и Македония

Владо Перев*

В договора има и една добавка за две комисии. Едната ще разглежда историческите и политическите процеси в двете републики, образованието и т.н. Втората е икономическа, за която сега няма да говоря. Въпросът е кой ще бъде в тези комисии.
Моята оценка е, че в Македония няма историци и политици, които ще приемат задачата да извършат макар и най-малка, елементарна ревизия на македонската история. Ние тук живеем в определени заблуждения – и за себе си, и за другите. Мислим, че сме най-старият народ на света, най-великият, с най-старата азбука и т.н. Всичко това се отнася до политическата ситуация, в която се намира Македония. Защото другите знаят за какво става дума. Когато се говори, че ние, македонците, сме два милиона, трябва да се знае, че ние сме един милион – другите са от други етнически групи. И че вече почти 200 000-300 000 македонци са се изселили от Македония.
Същественият проблем е в историята. Според историците и в Македония, и в България, подкрепяни и от Белград, и от Съветския съюз, говореха за "великата" Крушевска република. Историците в Македония, а и някои в България, няма да приемат факта, че въобще не е имало република?! Там, в Крушево, е имало една местна власт, в която са се събрали трите общности – гръкомани, българи и власи. Няма манифест, днес това е само една комунистическа фантасмагория, на която в Македония се кланят.
Имаме и други залитания. В единия ден в Букурещ отпаднахме от НАТО, на другия Никола Груевски започна да вдига паметника на Александър Македонски – да впечатли обикновените граждани и да уплаши чуждестранните дипломати, само че не се получи нито едно от двете. Всъщност, връщайки се към историята, Илинденското въстание е само една малка битка. Ние – българи и македонци, сме вървели столетия заедно. Македонският народ има своите специфични особености. Когато един малък народ стигне до положението да се убеждава, че е велик, последиците върху бъдещето са много сериозни. Когато имаш десет души със странни виждания сред 10 000 разумни, нещата не вървят добре, с тях не можеш да разговаряш, няма място за дискусия. Проблемът е, че този народ вече сто години е научен да говори особено, че на народа някой му е подменил чипа – че да бъдеш българин е нещо срамно и позорно. Това е проблемът на македонския народ.
Като всички македонци имам за договора две мнения. Едното е, че договорът трябваше да бъде подписан. Защото трябваше да бъде намерено решение на позицията - нито риба, нито рак. От друга страна, България е мека с това, че е изпълнила националните и националистическите желания на македонците. Но има и хора, които са препатили от миналия режим. И те са на мнението, че България трябваше да води една твърда, остра политика, на открито неприятелство. Мен животът ме е научил, че македонецът разбира само от сила. Никой никога не се е разбрал с добро с македонците.
България влезе в схемата, че сме братя, че сме един народ. Това е така. Но и в семейството едно-две от децата не работят заедно с другите. Затова един по-твърд курс щеше по-рано да даде резултат. Но сега е това, което е.
Да се върна на комисиите. Тези хора, историците, няма да решат нищо. Докато тук е старото поколение, положението между България и Македония няма да се подобри. Има хора, които цял живот са градили кариера чрез класически антибългарски шовинизъм в Македония. И да се очаква тези хора да сменят мелодията? Трудно ще стане. Може да стане с пари или с повече пари, защото те и за пари са свирили тази музика.
Знаете ли, че от цяла България нито една телевизия, нито една медия няма кореспондент в Македония? Аз съм единственият на договор. Това не е само незаинтересоване от положението в Македония. Това е една вкоренена политика, че ние не сме важната част за българското общество. А тази политика е погрешна. Поне част от българските медии трябва да имат кореспонденти тук, които всеки ден да ходят и да нападат македонските министри. Всеки ден ще поставят неприятни въпроси, за това, че техните деца се образоват с български паспорти.
Оттук насетне следва много дълъг път, изпълнен с препятствия. Път, по който винаги ще се намери някой, който да постави спънка. Не че няма концепция как да се развиват българо-македонските отношения. Мисля, че не искат да има. Защото, ако има работен план, ще се започне: хайде първата точка, хайде втората... Ние не знаем сега за какво ще се говори в учебниците по история. Дали там ще пише, че Тодор Александров и Ванчо Михайлов са македонци или българи. Да не говорим за Гоце Делчев. Дали ще започнем да говорим от Крушево, или от втори август 1944 г., или оттук насетне?
Проблемът ще бъде много, много сериозен. И имам мнение, че историците лично, между себе си – както и политиците, ще си изпият ракията, ще се договорят и ще излязат с противоположни позиции и ще кажат: "Ще се видим следващия месец". Мисля, че ще има некоректна игра и от едните, и от другите.
                             БГНЕС

*Авторът е македонски журналист, работил е в Македонската национална телевизия.