Дъх на мед и канела

Дея ЙОРДАНОВА е родена във Велико Търново през 1971 г. Завършила е специалността "Публична реч" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Работила е като главен редактор на редакция "Наука, образование и култура" в Нова ТВ, РR на различни български музиканти и програмен директор на ББТ. Автор е на романа "Поп фолк", издаден през 2005 г. от издателство "Слънце". Разказът "Дъх на мед и канела" е от подготвената за печат книга "Кора от портокали".

Лежи си в голямата спалня сред огромна купчина от юргани, одеяла, чаршафи, възглавници и прочие затоплящи тялото меки завивки. Всичките в различен цвят и десен. Част от тях са на съпруга й, по-голямата част нейни. И въпреки това рядко успява да се стопли. Зиморничава е, с ледени крака и ръце. Често по инерция търка крака напред-назад по леглото, за да се топли от триенето между нея и завивките. Зимно време не ползва долен чаршаф - много е студен и неприятелски настроен, истината е в мекичкото одеяло. За последно се захлупи през глава с юргана, за да усети топлия застоял въздух върху лицето си и да го опази в мислите си по-дълго след ставането. Застина, за да удължи момента... Показа се на повърхността и реши да гепи още един момент - оформи от края на юргана нещо като кукла, подложи го под лицето си и го прегърна. Застина така върху меката топла материя. После прибра ръцете между бедрата си, да ги стопли за секунди, и пак се върна в изходна позиция. Е-ех, да можеше да докопа оттук дистанционното на телевизора или поне да пусне радиото.
Рязко отметна завивките и скочи. Не ми е студено, не ми е студено, даже се затоплям, не ми е студено... Прескочи кашончето с книги до леглото и разрови за жилетката наоколо. Реши първо да пусне радиото - новините на Би Би Си щяха да почнат всеки момент, а английският трябва да се упражнява, не бива да се пропуска нито една сутрин. Продължи с разкопките за жилетката. Студът я подгони из стаята и тя почти се затича между мебелите като хлебарка след светване на лампите. Хм, ето я, на ръба на премръзването. Била е в другото леговище, на дивана.
Тръгна към кухнята за кафе, като по пътя прескочи чифт обувки и двойката английско-български речници. Машинално извърши ритуала с подготовката на кафеварката, подарък от майка й, включи котлона и се изнесе от ледената кухня. Опа-а, новините почват. В последния момент реши да навлече и халата върху бархетната пижама и жилетката, грабна тетрадката и седна до радиото. Повечето думи само ги повтаря след добре смазания баритон на говорителя, но някои от изразите, които й харесват, си ги записва в тетрадката. С френския се справя от години на доста прилично ниво, но английският още я спъва.
Точно с края на емисията се чу и сигналът на гъргорещата кафеварка. Наля си кафе и се усмихна доволно. Единственото, с което може да се сравни миризмата на кафето, е миризмата на бебе - и двете носят само радост. Стига да не е робуста кафето и разплакано бебето.
Хубаво начало на деня. Преди да започне с горещото кафе, трябва да открие още нещо - ролката за бретона си. Всяка сутрин го коригира, защото й разваля общата визия на прическата. Ползва само една ролка, дебела и розова, колкото да фиксира отпред. Намести я, взе чашата с кафе и включи телевизора. Метна се на фотьойла и вдигна крака на страничната облегалка. Дано въздухът на метър нагоре е по-топъл от този на пода. Обгърна горещата чаша с ръце и просто пое мириса, който се вдигаше над нея. Бърборене от телевизора и чаша кафе - идеалната сутрин, като изключим тази под юргана. Да можеше да се върне на затопленото място... Огледа се за дебелите чорапи, ама хайде след кафето. Апартаментът е голям, но никога не се затопля. Съседите не се отопляват, пестят и стените са вечно ледени. Въпреки това няма намерение да мръдне от квартала. Уличките са тихи, кафененцата изникват и изчезват винаги по приятен и дори загадъчен начин, арабските продавачи на месо говорят живописен и непроницаем език. Има афганистанци, иранци и кой знае какви. Със сигурност турци. Последният квартал, който не е превзет от моловете, хипермаркетите и тумбите пазаруващи. Тук покупката все още може да бъде самостоятелен волеви акт или покупка по необходимост. Можеш дори да купиш китайски оризови спагети от китайско магазинче, пълно с ухилени китайци.
Остави празната чаша с кафе на масичката и включи компютъра. Дръпна пердето да се запознае с днешния пейзаж. Тържествен миг, дърпането на пердето сля двата свята - студения зад стъклото и топлия на шарените завивки. Разтърка с ръка запотеното стъкло и остави няколко широки мазки. Ау, бяло, много бяло. Валяло е цяла нощ. Още няма почти никакви следи в снега. Само съседът с кучето вече е бил навън. Има даже жълто петно върху снега в края на пътечката. Останалият пейзаж е по-скоро в сиво и бяло. Тук-там пожълтяват прозорци от светнатите лампи, колкото да правят компания на жълтото петно върху снега. А небето е сиво и днес май няма да пожълтее. Днес трябва да допише материала за списанието. Но преди това ще си направи закуска, както тя я разбира. Кекс с ябълки и канела... 
В последния момент настъпи обрат в плановете й - домързя я да чисти орехи и да стърже ябълки и просто опече една тиква във фурната, намазана обилно с мед и канела. С чиния и вилица в ръка е готова за работа. Стаята е пълна с топлина и мирис на мед с канела. Седна пред компютъра и още след първата сладка карамелизирана коричка от тиквата започна да пише материала:

Да се погледнем в огледалото!

Ако политическата класа е била болна 23 години, то ние здрави ли сме били през това време? Днес ние се дистанцирахме от нея и с право. Тя е фалшива, образованието й често е скрито зад фалшива диплома, катарзисите й са фалшиви. А ние как сме? Нека си го кажем, не искаме да ни управляват хора, които могат и знаят по-малко и от нас. А ние си знаем колко знаем...
Да се погледнем в огледалото! Да отстъпим крачка назад, да хвърлим поглед върху общата картина. И да се опитаме да разкажем на това огледало какво в нашия живот ни харесва и какво не. Лъжливият цар в апогея си каза нещо вярно, а за зла поврага само на това не повярвахме - "чипът трябва да бъде сменен". Често сме дребнави, завистливи, мнителни, червени, сини, интелектуалци, селяни, раздробени, враждебни, замърсяваме улицата и чистим вкъщи... Дразним се от тарикатите, а когато ни се удаде възможност, тарикатстваме и ние. Борим корупцията, но даваме подаръци на лекари, учители и чиновници. Ние, не политиците.
Където и да работите, сложете си оставката в джоба и водете всекидневните си битки. Защото колкото и да е дълъг протестът, войната с нас самите е безконечна. Трябва да умеем да дадем лична жертва, като за начало част от комфорта си. И тогава никой няма да може да ни го отнеме, защото ще стане ясно, че сме готови да го сложим върху олтара на принципите си. Днес десетки хиляди хора търсят нещо ДРУГО. Друг модел, други политици, други правила, нови идеали...Т ова другото има ли си име? Може ли да ви доведе до еуфория, до отчаяние, до размисъл...
Искрено ваш,
Редакторът
P.S. Става дума за общите ни мечти и илюзии.