Да заровим томахавките

Тези дни за първи път в някои медии се прокрадна оскъдното желание да се отбележи 70-годишнината от бомбардировките над София, да припомним за убитите невинни жертви, за хилядите ранени, над три хиляди разрушени сгради, да върнем в спомена на още живите свидетели кошмара на преживяното в столицата през 1944 година.
Американска, днес вече братска ръка е  хвърлила тези бомби, американски военни пилоти са летяли над София и в 12 часа през деня и точно в полунощ са сипели смърт и разрушения.
В името на мира времето някак си неглижира този факт и той почти е неизвестен, особено за младите днес поклонници на задокеанския брат. Разрушените напълно софийски улици и къщи, сгради, помнят само малцина, а медиите отдавна са забравили в своите хроники да ни ги припомнят... Не се знае и за неписаното желание това място на Балканите да се сравни със земята и тук да се садят примерно единствено картофи.
Пепелища, ранени, убити, бездомни граждани - това е архивната картина на събитията от преди 70 години.
А в самия център срещу Централния военен клуб откъм улица "Раковски", до сладкарницата "Кристал" до паметника на Стефан Стамболов в градинката, която днес се поддържа от една търговска банка, и сега зее огромна яма - дупка, която е следа от хвърлена "братска" бомба. Мястото днес е изцяло затревено, подстригано, ухажвано от добри хора. И малцина знаят, че това е добре затревен спомен от американска бомба, хвърлена тук през деня в 12 часа на обяд преди 70 години. Както и малцина няма да забравят тоя хубав зелен кът - спомен от бомбардировките през 1944 година.
Вече споменахме, че за това място в градинката се грижи финансова институция. По същия начин грижливо се опазва и съхранява и паметникът в столицата, издигнат в памет на загиналите американски пилоти, хвърлили тези бомби над града ни! Паметта трябва да се уважава. На всички. И на жертвите. И на палачите. Да напомня на идните за историята им.
Е, няма паметник на загиналите невинни и мирни хиляда души от бомбардировките през 1944 година, но има паметник на техните убийци. И пред него слагаме цвете дори. С мисъл и желание за милост към живите. А защо ли тогава у нас има немалко привърженици на идеята Паметникът на Съветската армия да бъде съборен? На тоя паметник една руска ръка държи автомат, но той е вдигнат за поздрав, той не убива невинни мирни жители на тоя град. Именно тази ръка е спряла разрушенията и е поставила нова точка в дневния ред на България. Също преди 70 години!
 Тук е мястото да заровим томахавките на противопоставянето и ненавистта и да пазим чиста паметта за вчера, да пазим съкровено днешния ден и да гледаме искрено и достойно в утрешния... Поне след тези 70 години.