Да убиеш майка си

Мечът на правосъдието често е твърде къс, за да достигне до престъплението.
Гастон маркиз дьо Леви (1764-1830 г.) - френски писател


Имах съученик в гимназията - заклет преписвач. Редовно се подготвяше за контролните и класните упражнения не чрез залягане върху учебниците, а като си правеше пищови. Вероятно знаете - дори никога да не сте ги употребявали - какво представляват пищовите? Не в своето първо семантично значение на вид огнестрелно оръжие, а във втория си преносен смисъл - листче хартия с написана върху него част от съдържанието на учебник по даден предмет, което бива скрито някъде в дрехите на изпитвания, а после бива употребено за преписване, тоест за "отстрелване" на добра оценка. Бам! - право в шестицата. Е, в краен случай поне да не е слаба оценка.
Този мой съученик обаче често го залавяха, когато преписваше. И - според училищния правилник - му пишеха оценка "единица". Веднъж, понякога и втори път по един и същи предмет оценка "единица", след това ги събираха с другите, които никога не бяха високи, и ето че крайната оценка за учебния срок се оформяше понякога под "тройка". Затова и в училище идваше майка му - вдовица, и понеже неговият баща - както беше станало неизвестно как публично достояние, беше загинал като служител на външното ни разузнаване при изпълнение на специална мисия в чужбина, учителите обикновено удовлетворяваха молбата й нейният син да бъде изпитан за поправяне на оформилата се оценка "2" за срока.
Дори и тогава - при последния шанс да се спаси от цафката (оценка "слаб" на жаргон), той отново си помагаше с пищови. В тези случаи учителите обикновено не го следяха внимателно - или не допускаха нахалството му да стигне чак дотам, че в ситуация, от която зависеше неговата срочна, а нерядко дори годишната му оценка, той отново да мами, или пък нарочно си затваряха от съжаление очите, но и тогава преписвачът се оставаше мошеник пар екселанс.
Но винаги беше готов, ако го заловят, да прави всичко възможно, за да се измъкне от обвиненията за некоректност. Убеден

в правото си да действа изцяло в свой интерес

независимо от факта, че е нарушител на правилата. Точно по стереотипа на всепозволеност, по който оперират от самото си създаване корпорациите. Въпреки поредицата разобличения за нарушаване на обществения интерес, матрицата на корпоративната идентичност за максимално преследване на печалбата остава непроменена.
Още Томас Хобс, английски философ-материалист, се тревожел от разрастващия се потенциал на корпорациите. Адам Смит смятал, че трябва да бъдат държани изкъсо. В края на деветнадесети век влиятелни американци започват публично да изразяват своята тревога от обсега на корпоративната сила и влияние. Дори президентът Абрахам Линкълн пише към края на американската Гражданска война през 1864 г.: "Можем да се поздравим, че идва краят на тази жестока война. Тя ни струва огромно количество богатство и кръв... Тя наистина беше час на изпитание за Републиката; но виждам да наближава в близко бъдеще една криза, която ме обезкуражава и ме кара да треперя за сигурността на страната ни. В резултат от войната корпорациите се възкачиха на трона и ще последва ерата на корупцията на високи нива, силата на парите ще се опита да продължи царуването им, въздействайки върху предразсъдъците на хората, докато всичките богатства се съберат в ръцете на малцина и унищожат Републиката. В момента чувствам по-голяма тревога за сигурността на страната от всякога, дори в разгара на войната."
Президентът на Съединените щати Ръдърфорд Б. Хейс (избран през 1876 г.) предупреждава: "Това вече не е власт на народа, от народа и за народа. Това вече е власт на корпорацията и за корпорацията." Дванадесет години по-късно тогавашният американски президент Гроувър Кливлънд изразява същите тревоги: Корпорациите, които трябва да бъдат внимателно ограничавани творения на закона и слуги на хората,

бързо се превръщат в техни господари

Всъщност още от самата си поява корпорациите целенасочено и последователно разширяват периметъра на своите правомощия и на освобождаване от отговорност при осъществяване на дейността си.
Що се отнася до историята на самия вид "корпорация", тя датира още от римско време. Корпорациите били създавани главно за да бъде осигурена приемственост в работата на външни институции. По-късно, през Средновековието, вече били издавани корпоративни грамоти и на отделни градове, университети, занаятчийски гилдии, че и на духовни ордени. Именно оттогава произлиза това своеобразно "безсмъртие" на корпорацията - отделните й членове можели да постъпват в нея, да я напускат, понякога и поради естествената си кончина, но тя - корпорацията - продължавала да съществува. И докато първоначално корпорациите представлявали обединение на хора, то откъм ХVІ и подчертано през ХVІІ век, когато монополната търговия и колонизаторските начинания се разраснали, те постепенно се трансформирали в коопериране на капитали.
Ранните бизнескорпорации, като отражение на държавните интереси и същевременно като инструмент за тяхното осъществяване, запазвали правомощията си дотогава, докато дейността им реализирала държавните интереси. Вратата към рая за корпорациите била отворена към средата на ХІХ век. Тогава, благодарение на спонсорирана от корпорациите целенасочена в тяхна изгода юриспруденция, корпоративната институция постепенно се "откачила" от държавната "проходилка", като в повечето национални юрисдикции законите, третиращи инкорпорирането, престанали да изискват наличие на бизнес начинание за постигане на някаква конкретна обществена полза, в замяна на защита и определени привилегии, осигурявани на инвеститорите от корпоративната харта.
И джинът (горски зъл дух, невидимо същество) излетял от бутилката. Но за да си осигурят

рязко разширяване на терена на своите права

корпорациите, първо в Съединените щати, започнали да притискат съдилищата да им признаят формално статут на корпоративни лица, като пледирали, че корпорациите не са изкуствени лица, създания на държавата, а истински лица. Разликата била от огромно значение. Ако корпорациите са изкуствени лица, създания на държавата, тогава държавата има очевидни права за неограничен контрол над тяхната дейност. Бъдат ли обаче признати за истински лица, за корпорациите - подобно на другите представители на расата на истинските лица - хората, следвало, че самите те, както и техните основни права, предшествали появата на държавата. Ето как корпорациите се домогнали до качеството им на наследници на първоначалните "естествени права" - човешките права, които са насочени към защита на индивида от намеса на управлението отвъд границите на необходимото за поддържане на гражданския и обществения ред.
В серия от съдебни решения Върховният съд на Съединените щати от средата на ХХ век дал на корпорациите последователно същата защита, каквато имали американските граждани по силата на Първата, Четвъртата, Петата, Шестата и Седмата поправки на конституцията. Тези поправки се отнасят до свободата на словото, защита от неоснователно претърсване и обиски без съдебно разпореждане, свобода от двоен риск дадено лице да бъде съдено два пъти за едно и също престъпление, както и правото на процес със съдебни заседатели както в углавни, така и в граждански дела.
Тази дирижирана правна кампания от страна на корпорациите не била вдъхновена от желание за абстрактна юридическа равнопоставеност. Реалният й резултат бил значително редуциране на потенциала както на щатските, така и на федералните власти, да регулират, инспектират и упражняват общ контрол върху действията на корпорациите. Например осигурената по силата на Четвъртата поправка на американската конституция защита от регулативни претърсвания на корпоративни сгради без съответно съдебно разрешение била дадена чрез решението по делото Маршал срещу корпорация "Барлоу" (1978 г.), посредством което Върховният съд на САЩ свали наредбите за трудова безопасност и тези на здравното министерство, разрешаващи неочаквани проверки на корпоративните сгради. Съдът отсъдил, че корпорациите имат същите права на тайна като човешките лица и че търговските сгради трябва да се третират

като частни домове под закрилата на закона

Разпростирането на защитата на "човешките права" върху корпорациите бързо излиза извън границите на Съединените щати и стига до повечето развити индустриални демокрации.
Тази стъпка обаче вече е в историята. Ситуацията за равенство на корпорациите с истинските лица - хората, вече не удовлетворява транснационалния капитал. Стремежът понастоящем е корпорациите да получат статут на превъзхождащи по права своята създателка - държавата. Направо да я омаломощят по отношение на правната регулация на корпоративната дейност. По пътя към тази цел е наложително националните законодателства на държавите членки на Европейския съюз да бъдат елиминирани спрямо корпоративната сфера. Нали именно те налагат до известна степен рестрикционната матрица върху действията на транснационалните компании. Като регламентират нормите за опазване на околната среда, правата на наемната работна ръка спрямо работодателите, качеството на произвежданите стоки.
Ето защо чрез Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции между ЕС и САЩ (ТТИП) в настоящия му вид се въвежда нормативна уредба, че споровете инвеститор-държава биха били решавани от транснационалните частни трибунали (ISDS). Което всъщност представлява опелото на юрисдикцията на националната държава по отношение на корпорациите.

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.