Да се гордеем ли или да наведем от срам глави?

Уважаеми г-н Вълчев,               
   
Живеем в странно време. Объркано като кукувича прежда. Лявото е дясно, дясното е ляво, а падението - извисяване! Търсим истината, но "отдадените" на науката историци служат на друг бог, а изключенията са капка в морето.
Защо се обръщам към вас? В бр. 18 от 14 ноември във в. "Словото днес" срещнах вашия текст "Давид Овадия".
Има и други поети-партизани, но вашият разказ ме грабна. 
Искам повече да науча за партизанското движение. То някакси свърза с един нашумял роман на Алек Попов. Мъчи ме въпросът - да не е прекалено идеализирано?
За по-голямата част от народонаселението ни партизаните са тези, които измиват лицето на България от позора й - страна-съюзница на Хитлер, като взривяват жп линии и складове с муниции, залагайки живота и този на семействата си за кауза, в която са дълбоко убедени. Но за други те са омразните "шумкари" и макар нормалните хора в цял свят отдавна да са заклеймили престъпленията на нацизма и фашизма, тайно им симпатизират. Отгледаха си и последователи сред младите хора, родени 20, дори 40 години след Втората световна война.

А очевадно според телевизията и радиото партизаните в България ту ги има, ту ги няма!!! Фокус някакъв.
Партизански движения са имали много народи по света не само по време на Втората световна война, а и в наше време - Куба, Виетнам и др. И се гордеят с този факт от историята си.
Лев Н. Толстой описва огромно народно опълчение във "Война и мир". Помня една храбра кметица Василиса, за която пише великият майстор на словото, сама пленила много французи. Без партизаните войната от 1812 г. срещу Наполеон може би е щяла да има друг обрат.
Гледали сме филми от висока класа за Съпротивата - руски, френски, италиански, сръбски... Не съм ги забравила.
От няколко години насам буквално се съска срещу комунизма и се мълчи за Хитлеровия фашизъм. Ако се изрече думата фашизъм, то е за камуфлаж - да се смеси с ксенофобията, което не е съвсем едно и също. Това случайно ли е?
Някакви нови професори говорят от екрана, че партизаните на сакралната дата Девети септември "само завзели пощата" в София. С това ролята им се изчерпала. Стефан Цанев изтъкна ролята на горяните. Гостувайки на Росен Петров в неделя, 8 декември, разплака студентите със своята леля, хубава жена, "горянка", убита от народната власт заради идеализъм. Тя му подарила преди смъртта си книжка от Вапцаров. Някак не се връзва, но да допуснем, че е така. Отворим ли уикипедия, макар и на нея да не можем напълно да се доверим, на тази дата 170 села и градове са завзети от партизански части. Няма да удължавам писмото, като изброявам имена на партизани, загинали или останали живи, нито на чети и отряди.
Ако тези въоръжени чети, отряди и бригади нищо не са свършили и са били една съветска пропаганда, защо е трябвало да ги преследват, залавят и убиват след страшни мъчения, за които поетът-партизанин Веселин Андреев написа "Балада за комуниста"?
"Колко дена го били. Ни дума, ни вопъл, ни стон..."
Той, като героя си Антон, също беше идеалист.
Най-близкият ми човек, бащата на децата ми, е бил само на 5 годинки, когато е видял трима убити и захвърлени на площада в Айтос партизани. Това е бил първият му детски потрес.
Но аз ви пиша за Давид Овадия. Щял е да навърши тази година 90. Били сте приятели, познавали сте се от преди Девети, а след победата сте в литературния кръжок "Васил Воденичарски".
Стиховете му прочетох за пръв път, когато войната отдавна беше свършила. Зная ги наизуст.
"Аз вярвам в мълчаливата любов...
Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдание,
в сподавения порив на кръвта..."
Твърдите, че авторът на тези стихове няколко години е живял с крак на стремето, с приготвена раница, готов всеки миг да иде "горе", при партизаните. Само той ли е живял така? Колко ли раници, тайно от близките, са били готови?
Не по негова вина извеждането му в планината се отложило два пъти. Отрядът, в който трябвало да се включи, бил унищожен от военни части. Такива части властите ни, по разпоредба на Гестапо, пращат и в Гърция, и в Сърбия. За да унищожават и техните партизани. Да се гордеем ли с това или да наведем глави? Не се ли продават сега свободно у нас "Майн кампф" и хитлеристки пречупени кръстове като доказателство, че сме най-голямата "демокрация"? Тогава пък възниква въпросът - за каква свобода още се бунтуват студентите?
Прочетох книгата "Последният влак за Истанбул" на турската писателка Айше Кулин, по-известна от Орхан Памук. Разказва действителен случай - как няколко турски дипломати спасяват техните евреи от хитлеристките концлагери. В романа и дума не е обелена за спасяването на българските евреи, макар че толкова бием барабани за това. Влакът, тръгнал от Париж за Истанбул, минава през България. Когато спира на наша земя, освен че кондукторът ни твърде евтино се продава за едно мериносово дамско палто, героите на романа подхвърлят реплика, от която да потънеш в земята. И тя е: "Българите - тия фашисти"! Романът е преведен на много езици. Такива ли са българите наистина в очите на хората? Защо едни българи плащат за други?
А Давид чакал до есента на 1944 г., когато го "извели" не в мечтания от него отряд "Антон Иванов", а в Средногорието. Чакащите като него междувременно участвали в съпротивата. Убивали ги като "черните ангели" от едноименния филм, в престрелки по нелегални квартири, пътища и стрелбища - Вела Пеева, Дянко Стефанов, Никола Вапцаров. Много са. Сред тях и 18-те ятаци от Ястребино през 43-та година, между които 6 деца, от 7 до 13 години!
В раницата на Давид не е имало сандвичи с пастет, френско сирене и немска шунка, увити в скъпи салфетки, шоколад, бонбони,  бисквити, марков парфюм, фино бельо и мериносови потничета, които да се носят под дебелите винтяги и клинове в снежните планински виелици, с които били натъпкани раниците на близначките Кара и Яра, СЕСТРИ ПАЛАВЕЕВИ от едноименния роман на Алек Попов. Първият роман за партизани, написан след Десети ноември.
 Ексцентричните близначки, дъщери на богаташ, съзнателно търсещи адреналин и начин да "си напишат биографиите", ако им потрябват в задаващото се ново време, знаят, че Червената армия напредва, защото слушат радиоприемник на батерии. Всяка сутрин си правят "фитнес" пред ококорените очи на бойците и дори веднъж си устройват нуди плаж в топъл минерален извор като героини на американски комикс, в който Попов улавя "типичното". Голям смях! Признат майстор на хумора е този Алек!
 Това ли търси Давид Овадия в планината? Как ли се е чувствал, когато е трябвало да носи еврейската значка като животно, белязано за заколение? Като него навярно са се чувствали Салис Таджер, Тинка Джейн, Ана Вентура? Жестоко убити от фашистите в най-красивата пролет на своя живот. Когато се отслужват заупокойни молитви за репресираните от комунизма, не трябва ли да има такива и за жертвите на фашизма? Само питам...
 Много приятен роман. Много сладък, както се казва! Придърпва те към ГОЛЯМОТО ЧЕТЕНЕ, ЗАБАВЛЯВАШ СЕ. Партизаните си живеят като спахии - излежават се по диваните от горска шума, решават ребуси, тук-там зад някоя канара избухва пукотевица, да не е без хич! Има и анархисти, врагове на мандрите, сложени ей тъй, за колорит, водещи се на адрес: Пещерата на Али Баба.
Браво на Алек Попов. Талантът си е талант, както и да го погледнеш. Номинирана е книжката му за наградата на книжарница "Хеликон". Като нищо ще я спечели. А вие, г-н Вълчев, дори и не знаете, че сте един от персонажите в романа. "Каква самба!", както казват по радиото в една реклама за "професионална" боя за коса!
А къде се появявате вие? Ами сладураните  Кара и Яра слизат в Етрополе, партизанско градче от кръв и плът, пълно с ятаци, и в ошушканото местно магазинче търсят батерии, а за камуфлаж - халва и одеколон. И какъв одеколон само им се продава! "Една българска роза"! Ваша, запазена марка.
И да ви кажа, така ме заинтригува тоя роман, такова огромно влияние имаше върху мен, че реших да прочета всичко, написано за партизанското движение. Защото той само за него пише, за горяните - нищо. И ще го направя.
Препоръчвам ви го, за да се посмеете. Смехът, казват, е здраве!
С най-топли чувства!