Да прекрачиш границата

"Откога научиха така бързо тези иширети?" -така се пита Захарий Стоянов, забелязал някакви тежкарски навици в поведението на някои от водачите на Априлското въстание. Сетих се за това възрожденско разочарование, когато чух слуха, че един от новопокръстените парламентаристи сменил колата си за лично ползване, защото не одобрявал някаква миризма в кабината. Кой знае, може би избраникът има право. Въпрос на придобит статут. Но претенциите на битовия парвеню са една от първите индикации за електорална измяна. Тя е отрицание и на онези предизборни закани за различие от останалите, които се стопяват за седмици след парламентарната клетва. С впит поглед към чуждите чинии, той продължава да крие собствената си, въпреки че суетата му често го изкушава да я покаже! Границата в това раздвоение е комично лабилна. Как да бъдеш важен и в същото време да си проводник на народна воля? "Де е моята вярна дружина?" - това е единственият въпрос, който според Ботев Стефан Караджа отправя към самодивите. Не зная как литературоведите тълкуват това питане. Дали то е мотивирано от тревожна самота или от другарска съпричастност. Но разликата остава.
"Никога няма да останете без граници, Луций!" - така физикът Архимед от Сиракуза поучава експанзионистичен римлянин в къс разказ от Карел Чапек. Във въображаемия диалог изобретателят Архимед проявява предупредително пророчество. Затова повече или по-малко историците винаги са се намесвали в драмите на своята съвременност. Тяхното морализаторско право, като коректив на текущата политика и на гражданските нрави, се извежда не толкова от собственото им поведение, колкото от предположението, че те знаят по-добре какво е носело успехи или поражения в миналото. Нали историографията трябва да "учи" - в това й предназначение лежи основната идея и потребност от нейното обществено предназначение. Ако е истинско, такова обучение не винаги е приятно или привлекателно. Защото то следва да възпроизвежда славата и падението на човека от култивирането на мушкатото до строителството на самолетоносач.
Обикновено историците приемат поражението си в съперничеството с литературата относно масовите представи за отминали времена. Но ревниво пазят общоприетия приоритет, да препоръчват рационалните решения в политиката, в които има по-малко романтика и повече прагматизъм. Виждаме как утвърдени познавачи на нашата и световната история "напускат" временно своята хронологическа и тематична зона, за да анализират текущи явления и прогнозират резултати от зараждащи се процеси. Днес, не само у нас, няма известен историк, който да няма пряко и лично отношение към събитийната верига на обществено-политически промени и перспективи. Презумпцията за компетентност се извежда направо от признанието за постижения спрямо миналото. Но далеч по-съмнителни са онези индивиди, които се обявяват вече за субекти на история. Запазването на такава традиция у нас  свидетелства за единството между битие и мислене, за непрекъснатата тъкан на нашия исторически опит. Една константна величина обаче остава. Водачите определят физиономията на всяка партийна формация. В този случай се сещаме за латинската сентенция - от единия ще познаете всички. Особено ако останалите са безлични.