Да отидеш в Мексико, за да си повярваш

Няма как човек да не се чувства странно, ако е решил за кратко да си даде отдих от нашите провинциално-аматьорски политически хватки и рехави, но кресливи протести, и да установи, че и на другия край на света хора протестират, правителство обещава реформи и повече демокрация, а футболните мачове се оказват единствена утеха за мизерстващите. Мащабите обаче са несравними. Мексико е втората икономика сред страните от Латинска Америка и има много в недрата си нефт, сребро, злато, и младо милионно население. Стотиците палатки около грандиозния паметник на революцията в Мексико сити, близо до историческия център, обаче са доказателство, че гневът на населението е набрал неконтролируема скорост и мерките на полицията за стопирането му често завършват просто с доста разбити глави. Окото ни не е свикнало да вижда толкова много полиция, оборудвана като за покоряване на вселената, но и организацията по осигуряване на нормалния ритъм на близо 20-милионния град си заслужава специално внимание. Вече месеци наред населението протестира, почивните дни са посветени на мирно кръстосване на центъра, но никой не си позволява затваряне на улици и площади. Трафикът на задъхващата се от задръствания столица е такъв, че само за минути може да се позволи спиране на милионните превозни средства, но скандиранията и разветите червени знамена все пак успяват да изразят гражданско мнение.
Бързо се разбира, че предвижданите правителствени реформи са основно в три направления и се приемат от експерти като исторически и ключови за Мексико. Но демокрацията е трудна работа, а избирателите са бедни и гневни, не приемат на добра воля уверенията, че промените с цел либерализация на енергийния сектор например ще са в полза на народа. Страната е известна като топ износител на петрол за САЩ, но в същото време внася 50% от бензина си поради липса на рафинерии. Нуждата от нови технологии за разработка на нови петролни залежи и изграждането на преработващите предприятия налага отваряне на държавната нефтодобивна индустрия за частни инвеститори, чужди и свои, но това изисква и промяна на конституцията, където собствеността на нефтодобива е предвидена да е категорично мексиканска. Всъщност Мексико има първата социална конституция в Латинска Америка, и то от 1917 г., но промените са стотици и не винаги одобрявани от гражданите. Дебатите и днес са остри, а засега правителството на президента Енрике Пеня Нието не успява да убеди и успокои населението, че няма да има приватизация и концесиите няма да се продават. Не вярват, защото наричат политиците "климатици - вдигат шум, а нищо не правят". Не вярват, защото са убедени, че Нието е дошъл на власт с купени гласове, че правителството е символ на висша корупция, че е пример дори за насилие, че сенаторите взимат 3 пъти по-високи заплати от американските, а не се знае защо. Не вярват, защото не са забравили, че партията на този президент, Институционалната революционна партия, е управлявала 70 години до 2000 г. и е останала в историята като "перфектното диктаторство". А самият Енрике Пеня Нието в предизборната си кампания не е успял да изброи последните 3 книги, които е прочел.
Е, това вече ни е познато. По-интересното е, че в тази страна на огромна пропаст между богати-бедни и все повече просяци по улиците, хората не крият отношението си към управляващите. Определено негативно. В същото време в Мексико се намира не само най-големият университет в Латинска Америка, Националният автономен университет, но на площта на парка, където е този университет, има само библиотеки, културни центрове и зали за занимания. Този държавен университет се смята за най-големият в Латинска Америка по брой студенти - УНАМ, и е основан през 1551 г. През 1910 г. е открит отново, и то по западно-европейски модел, от Хусто Сиера Мендес, и се явява алтернатива на католическия Кралски и папски университет на Мексико. Не е за вярване, но от този университет са произлезли трима нобелови лауреати  - за мир на Алфонсо Гарсия Роблес, за литература - на Октавио Пас и за химия - на Марио Молина. Университетският град (Сиудад Университария) е част от листата на ЮНЕСКО за паметници на световната култура и наследство. А споменаването от наша страна, че тази организация се оглавява в този момент от българката Ирина Бокова, предизвиква не само изненада, а и неописуемо уважение. Сигурно заради всичко това си имат и нобелови лауреати.
Книжарниците в Мексико сити са на всяка крачка и посетителите са повече от европейските норми за този род дейност. Тези дни в историческия център - площад "Сокало", се проведе международно изложение за книги на испански, и хората са толкова много, че разминаването е проблем. Е, има мнения и че подготовката за това изложение, както и самото му провеждане, стават в момент на масови протести, които обикновено стават точно на това място. Тези малки на ръст хора с преобладаващо индиански черти са по улиците и заради образователната реформа, която цели орязване на учителски привилегии и по-стриктни стандарти в професията. По правило учителските места в Мексико се продават и предават по наследство, което няма как да не приемем като анахронизъм. Но проблемите са мексикански и не винаги може да се вникне в дълбочина, когато става въпрос за права. Интересното е, че никой не се дразни, когато сред протестиращите в палатките или по улиците има и хора с портрети на Ленин, Сталин, Маркс и Енгелс. Не виждат нищо притеснително, когато някои от знамената са червени, със сърп и чук. Напротив, в музея на Диего Ривера задължително с горди нотки в гласа съобщават, че тази творба е тук, направена, след като в Рокфелеровия център в САЩ тя е била унищожена поради присъствие на ликове на болшевишки вождове. Впрочем Мексико е държавата сигурно с най-много музеи на глава от населението, а за съдържанието и поддръжката им можем само да мечтаем. Могъща държава с много история и поводи за гордост. За нас може и да изглежда странно, но са горди повече с историята си от преди идването на испанците и отношението към Испания е нещо подобно на нашето към Турция. Не е омраза, а дълбоко стаено чувство на стара болка поради хилядите избити индианци и унищожаването на голяма част от тяхната култура и строителство. Включително и на паметници от времето преди империите на ацтеките и маите. Испанците обаче са оставили не само католическата вяра, насаждана между другото и с огън и меч, но и величествени катедрали и дворци, които сега са основни места за посещения на туристите.
Мексико знае ролята на туризма за хазната и няма колониална сграда, която да е разрушена, напротив, скатана е между модерните билдинги по начин, че да изпъква красотата на омайния барок. Сега 90% от населението са католици, и то толкова вярващи, че и в работни дни черквите са пълни с молещи се хора, а религиозните празници са парад на пищността.
Казват, че тази година БВП на Мексико ще е с ръст около 2,3%, че е под предвижданото, че има застой в износа за САЩ, че публичните разходи са свити. Но булевардите, площадите и улиците в центъра на столицата Мексико сити са чисти, с прекрасни цветя и поддържани дървета, няма скитащи улични кучета, колите не са паркирани по тротоарите, а тук едва ли не всеки е с кола, бензинът струва долар, а метрото 3 песос, т.е. 40 стотинки. Впрочем градският транспорт се дотира от държавата и е евтин. Няма как и да е иначе, защото бедните около 10 млн. жители на столицата живеят в нещо като по-стабилни бидонвили около Мексико сити и поне по два пъти на ден изминават огромните разстояния от домовете си до работата, за да осигурят хляба на задължително двете си деца, които всяко семейство има. Минималната работна заплата е 150 долара, но около 40-50% от хората работят в сивия сектор. Тук понятие социални помощи няма, но и работа за малко пари се намира. Това е другият проблем с реформите - увеличението или въвеждането на данъци не се посреща с разбиране и от бедни, и от богати. Богатите все пак знаят как да крият данъци, но ако си решил да въведеш данък върху газираните напитки като кока-кола, няма как да намериш съпричастност, особено при собствениците на този отрасъл. Мексико е страната с най-голяма консумация на кока-кола на глава от населението в целия свят, а се оказва, че милионите продавани всеки ден в най-различни опаковки газирани напитки влияят не само нездравословно на хората, но и на държавния бюджет. Заедно с реформите в телекомуникационния сектор това са най-болезнените промени, които предизвикват напрежение в обществото. Напрежение, което обаче не пречи на мексиканците да изглеждат спокойни, ведри и с особено приятелско чувство към всеки чужденец.
Неделя е ден на безплатни музеи и семействата с децата задължително са в безкрайните зали с експозиции, в т.ч. и в дома на Фрида Кало и Диего Ривера. Великите Фрида, Ривера, Сикейрос са онези творци, за които мястото в мексиканското сърце е гарантирано. Левите им идеи и картини с рикове на Ленин и Сталин си стоят спокойно по стените, а къщата на Троцки задължително е включена в туристическите обиколки. Идеите с голямото изкуство са преплетени по начин, който не тревожи излишно мексиканците, те просто ценят върховете си. Така, както са направили паметници на индианските вождове, както на всеки спектакъл има задължително и индиански традиции, както пирамидите са обект на милионни посещения и грижата за тях е изключителна, така и създават онова чувство на единност и сплотеност, от което се нуждае всеки човек, който иска своята си държава и своето си място в нея.
Определено има какво да научим от Мексико, независимо от огромните разстояния и различната култура. В Мексико сити има улица "България", а и там пропастта бедни-богати е проблем. Понякога е важно да се погледнем и през очите на другите. Не срещнахме мексиканец, който да не знае за България и къде се намира. Значи не сме толкова малки и незначителни. Ние поне си повярвахме.