Да кажем "Сбогом" на дискриминацията

Започва новият шампионат на "А" група, а с него, уви, се очакват нови изяви и дори ексцесии на феновете. Те са ярки прояви на дискриминацията на фенска основа. Още е ярък споменът, когато Стойчо Младенов като селекционер на националния отбор беше освиркан и руган, защото присъства на футболен мач на стадион "Георги Аспарухов" от  Шампионската лига, за да наблюдава изявите на играчите на Левски. На почивката част от публиката, вместо да подкрепя "сините", започна да скандира лозунги срещу ЦСКА и обиди към треньора. Ултрасите издигаха лозунги, пълни с неприязън и фенска злоба, и така показаха какво значи дискриминация. Случилото се не е инцидент, нито прецедент. Миналия сезон агитките на "вечните съперници" си разменяха лозунги на омраза и цинизъм. Това ли е цивилизованата публика, която би следвало дори да ръкопляска на противниковите играчи при майсторски изяви?
Не са редки случаите и на дискриминация на расова основа, срещу която ФИФА и УЕФА отдавна водят непримирима борба и наказват сериозно клубовете за поведението на феновете им, които посрещат тъмнокожи футболисти с маймунски звуци. Обекти на подобна неприязън често са били Удоджи, Нелсън, Дембеле. Дори пряко на терена родни играчи са подхвърляли обидни реплики към вратаря Мболи, Маркиньос, Даксон, Том и др. Твърде много са отрицателните примери, които обикновените фенове и футболните деятели желаят все по-рядко да се случват на нашите терени.
Оптимист съм и смятам, че футболната дискриминация ще отмира. Не малка част от чуждите футболисти се притичат на помощ на изпаднали в беда българи, и то не само на играчи. Това е положителна тенденция, двустранен процес на преодоляване на дискриминацията.
Противопоставянето, дискриминацията има и друг аспект - между стари и млади, между българи и чужденци, между левскари и цесекари. В това отношение също има и положителен пример - отборът на ЦСКА след идването на Милен Радуканов. Само за един сезон под ръководството му бяха преодолени подобни прояви, съпътствали "армейците" през миналата есен. При Радуканов изчезна делението между млади и стари, съществува приятелство между футболистите. Всеки се радва на успеха на своя колега, което се показва често и по оригинален начин на терена. Ярък пример имаше наскоро при спечелването на Суперкупата.
Положителен е и примерът с десния бек Иван Банделовски, който от юноша на Левски достигна своята зрелост в ЦСКА и не случайно бе повикан в националния отбор. Превърна се дори в един от любимците на "червената" публика. Примери от близкото минало също не са рядкост. Като Никола Цанев - голмайстор на ЦСКА, който е бил хокеист в Левски, а после с Митата Якимов стана идол на червената публика. Или Станимир Стоилов, който игра в Левски, после в ЦСКА, но се върна в Левски и като треньор на "сините" стана първият българин, класирал отбор за групите в Шампионската лига. Като национален селекционер пък единственият му критерий беше комплексното състояние на всеки играч. Мъри никога не е делял футболистите си на клубна основа.
Важно е професионализмът да бъде поставен над фенската любов. Само по този начин ще се ограничат и хулиганските прояви в и покрай футбола. Такива обаче все още има и във футболна (уж цивилизована) Европа. Актуален е юмручният бой, който си спретнаха тифози на "Милан" и "Интер" миналата седмица. Пример за интелигентност, цивилизованост и професионализъм е най-преуспелият и най-скъп български футболист Димитър Бербатов. Вярно, той отказа да играе повече в националния отбор заради липса на мотивация, но с поведението си в "Манчестър Юнайтед" и с фондацията си за подпомагане на млади таланти е истински посланик на съвременна България. Той подпомага млади таланти със стипендии, и то не само в сферата на спорта, а и в науката, изкуството, екологията, както и деца сираци и в неравностойно положение.