Човек трябва да запази любопитството до края на живота си

СТОИМЕН ПЕЕВ е роден през 1988 г. във Варна. Взима първите си уроци по цигулка на 11-годишна възраст. След година е приет в НУИ "Добри Христов" в класа на Румяна Колева. Средното си образование завършва в класа на Антоанета Илиева. Завършва НМА "Проф. Панчо Владигеров" в класа на именитата цигуларка и педагог проф. Гинка Гичкова. В периода на следването печели награди от академични и международни конкурси, участва в майсторски класове на професорите Ифра Нийман, Минчо Минчев, Кшищоф Веркшин, Ян Талих, Йозеф Рисин, Естер Хафнер, Стефан Камиларов. От 2011 г. е концертмайстор в Камерния ансамбъл "Софийски солисти". Солист е на редица оркестри в страната и чужбина. Има множество записи в БНР и многократни излъчвания по БНТ. От 2014 до 2022 г. е първи цигулар на квартет "София" при Софийската филхармония. През 2022 г. защитава докторска дисертация в НМА "Проф. Панчо Владигеров", а от 2023 г. е главен асистент и преподава в катедра "Струнни инструменти".

- Господин Пеев, на концерт през декември със Софийската филхармония и Филхармония "Пионер" под наслов "Рамо до рамо" бяхте солист на Концертино за цигулка и оркестър от Парашкев Хаджиев. Изпълнихте го с новата Ви цигулка, сътворена от известния майстор лютиер Владимир Тилев.
- За първи път изпълнявам това произведение на сцена. Всеки инструменталист има различни неща, които търси като звук и като усещане, докато свири на инструмента. За три години съм свирил на над 10 инструмента, изработени от Владо. Но последната цигулка, която взех, много ми допадна като вибрация, като усещане в ръцете. Атестат за мен е, когато ми е приятен контактът с инструмента, звукът му и лекотата, с която свиря.
- Обикновено родителите дават в ръцете на децата си музикален инструмент още на 5-6 години. Вие сте започнал да свирите на 11-годишна възраст.
- Не бих казал, че едно 11-годишно дете е "престаряло". В много случаи децата, които започват да свирят твърде рано, нямат личната амбиция и желание да работят, и при тях прогресът е много по-бавен. Когато човек започне в съзнателна възраст, по собствено желание, да прави нещо, с подходящия учител, скоростта и темповете на развитие са двойни и тройни, и след пет години няма никаква разлика.
- А как избрахте цигулката?
- И до ден днешен се чудя... Не бях най-големият ценител на класическа музика. Баща ми се е занимавал с акордеон, с фолклорни ансамбли, с танцови състави, но никога този вид музикална култура и интерес не е доминирал у дома. Една нощ, когато бях на 10 години, сънувах, че свиря на цигулка и разказах на майка ми. Тя мислеше, че сънувам и бълнувам. Но аз продължих да настоявам ден след ден. И накрая родителите ми подариха цигулка за рождения ден, мислейки, че с това ще приключат моите интереси. Започнах да свиря сам, но разбрах, че така няма да стане и че искам да уча цигулка. Тогава те повярваха, че желанието ми е сериозно, и ме подкрепиха.
- Още като ученик сте започнал да се явявате на конкурси и да ги печелите. С какво участието в подобни съревнования допринася за развитието на един млад изпълнител?
- С това, че има целенасочена подготовка за конкретно събитие. В училище може да имаш 1-2 продукции през годината, да свириш пред родители, в един почти затворен малък кръг. Ако си по-изявен, най-много да свириш на някой патронен празник или честване в концертна зала. Отивайки на конкурс, често попадаш в друг град, срещаш се с връстници от други училища, сверяваш докъде си стигнал не само на локално ниво. Освен това трупаш техника. Подготвяйки се за конкурс, минаваш много технически материал, пиеси, концерти. Когато имаш по-чести изяви, свикваш да бъдеш на сцена и да не преживяваш стрес при всяко излизане пред публика.
- Имал сте късмет да участвате в майсторски класове на знаменити музиканти. Какво дават такива срещи отблизо с виртуозни и опитни изпълнители?
- При майсторските класове с много голям интерес има кратък конкурс, чрез който самият преподавател подбира кои ще бъдат активни участници в неговия клас и кои - само слушатели. На подобен тип майсторски класове може да научиш и някои "занаятчийски" тайни. Но в по-голяма степен за мен е важен контактът с тези хора, които са вдъхновяващи. Стремежът да постигнеш това, което те могат, помага за развитието ти. Напоследък забелязвам, че има студенти, които ходят, по-скоро за да запишат тези имена в CV-то си. А в развитието им след това не виждам активна работа над бележките, дадени на майсторския клас. Най-често тези големи музиканти идват за концерт за няколко дни, отделят часове от времето си, за да работят с ученици и студенти, и идеята е да има смисъл от това.
- Още като студент сте станал част от Камерния ансамбъл "Софийски солисти" - авторитетна школа за камерно музициране, в който свирите и до днес.
- Да, това е може би най-трудният формат на струнния оркестър. За сравнение мога да дам симфоничния оркестър, където отделните групи инструменти са с много по-голяма численост. И в момента, в който една група от 10 или повече  първи цигулки засвири, смесването на звука става много по-лесно и много от несъвършенствата не достигат изобщо до слуха. Докато в този формат - 4 първи и 4 втори цигулки, фактурата е много прозрачна и трудно се постига съвършенство, иска се много работа, ансамблова култура и музикална чувствителност.
- Каква е отговорността да свирите премиерно нови съвременни произведения?
- Когато изпълняваш премиера, често си привилегирован да имаш контакт с живия автор. Това е, бих казал, дълъг процес, при който имаш чести срещи с композитора, обсъждате много неща, усещаш духа на този човек, виждаш изказа му, как се отнася към всичко. Отговорността е много голяма и все пак имаш шанса да си първият, който ще сложи интерпретаторския си печат върху едно изцяло ново произведение.
- А предизвикателството да изпълнявате известни и популярни творби от класиката, свирени през годините от редица виртуози?
- Има много редакции на едно произведение, но ако всеки изпълни по един и същи начин написаното в нотите, къде е инвенцията! Тук е ролята на изпълнителя - да има много висок естетски вкус, да знае къде е границата, какво може да си позволи в интерпретацията на произведението, за да го изпълни по свой начин. Мисля, че човек трябва да бъде като дете - да има много голям интерес към това, което прави, да слуша, да търси, да открива, да не влиза в рутина, да запази любопитството до края на живота си. В някои професии е много важно да не губиш чистотата на детето - така да се впечатляваш и на 60 години.
- От една година сте щатен преподавател в Музикалната академия с пълен клас студенти. Продължава ли да бъде голям броят на желаещите да учат класическа музика?
- За да съм напълно откровен, отговорът ще е отрицателен. Вината не е в музиката като изкуство, а по-скоро в отношението на голяма част от обществото и законотворците у нас. За жалост виждам как от много хора се гледа с насмешка на професиите, свързани с изкуството - художник, балетист, музикант... Десетилетия назад във времето много по-често е можело да срещнеш човек, който работи съвсем различна професия, но от дете свири на инструмент. И го прави не за да стане професионален музикант, а за собствено удоволствие и развитие. Във Варна, моя роден град, в Корабостроителния завод е имало симфоничен оркестър от работещите в него. Представяте ли си сега в една фирма да има такава формация?...
- Може би не са много младите хора, които в днешно време биха избрали професията музикант, особено при ниското заплащане на този труд.
- Дълго време в процеса на обучение не съм се замислял какви финансови средства може да ми донесе професията, защото много я обичам. Но докато държавата ликвидира сектор, който не смята за важен, докато дава 0,4 процента за култура, няма как да иска резултати. В тази област резултатите не идват за една година, за жалост. Доколкото съм се информирал, понеже не съм живял в тези времена, Людмила Живкова е имала афинитет към всякакъв вид изкуство и култура и е направила доста градивни неща в тази област. Но всичко, изградено на базата само на един човек (дори с многото възможности на целия политически апарат), няма особени шансове в дългосрочно бъдеще. В настоящето ставаме свидетели, за съжаление, на постепенното унищожаване на културата в държавата и в сърцата на хората. Градивното е много по-трудно от разрухата.
- Често Ви канят като солист оркестри в други градове. Как те успяват да поддържат високо равнище на изпълнителското изкуство и активен концертен живот?
- В много от случаите това се дължи абсолютно на лична инициатива и борба на даден човек или група хора. Голямата беда, не само в културата, са делегираните бюджети, които превръщат важни сектори в пазари, търсейки начин да се издържат.
- Свирил сте на големи сцени в чужбина. Какво е отношението на държавата в други страни към изкуството, културата, образованието?
- В държавите от Далечния изток например, постоянно канят преподаватели по изкуства от Европа. Възпитават още от малки децата в отношение към културата. Бил съм в села в Япония, в които има прекрасни концертни зали с перфектна акустика. Това възпитание е в основата и на западноевропейското образование - независимо каква е основната ти специалност, някакъв вид изкуство съпровожда обучението ти. Това трябва да е държавна политика, а не да се разчита на лична инициатива и еднократни акции. Музикалната култура трябва дълбоко да залегне в образованието, за да има нравствени плодове в бъдеще като цяло в социума. Но за да не завършваме толкова песимистично, държа да отбележа, че постоянно се натъквам и на хора с чудесно възпитание и отношение към всичко що е култура. Има прекрасни студенти и ученици в Музикалната академия и музикалните училища. Мисля, че трябва да се фокусираме и над всичко добро, което е около нас.
Пожелавам на читателите ви Светли празници и много здраве през наближаващата 2024 година!