Чия е радостта?

Повече от месец няколко хиляди души в столицата се опитват да наложат мнението си на цяла България. Центърът се превърна в перфектно място за разходка на деца, кучета, карене на колело, пиене на бира и сбирки с приятели. Сега им е паднало на хората да легнат на средата на "Цариградско шосе" и даже да получават хвалби за това от президента, политолози, посланици и какви ли още не експерти.
Превърнаха центъра ми, да моя център, на моя град в панаир-забава. Ако за тях разхождането и псуването по жълтите павета е начин да получат пари, или да ги снима някоя камера, за мен обаче това са работни часове.
С наглостта си сутрин и вечер да затварят който си булевард пожелаят, освен да тормозят близо 2 милиона души и да ги настройват срещу себе си, друго няма да постигнат. Ако се вбесят столичани, няма да има нужда ни от полиция, ни от провокатори, хората сами ще ви ометат от улиците на доброволни начала.
Професия "протестиращ" става все по-доходна и най-важно - приятна, в София. Кой печели от всичко това? Честно казано, печелят кучетата, които имат удоволствието да бъдат разхождани от стопаните си с часове; печелят колоездачите, които могат да въртят педали, където си пожелаят; печелят продавачите на китайски "български знамена", свирки и тромби, плюс тапи за уши за местните "неинтелигентни", както и собствениците на кафета около парламента. Нито държавата печели, нито тези, които протестират, да не говорим за онези, които си траят.
В един сръбски графит се казва "Някой друг трябва да плати сметката, ние не сме си поръчвали такъв живот". При нас може да прозвучи така: "Протестиращите правят каквото си искат, сметката я плащат останалите." Друга сръбска мъдрост гласеше, че купонът е успял едва тогава, когато някой от компанията поиска да те види следващия месец. Опасявам се, че след тези протести още много, твърде много време изобщо няма да искаме да се погледнем.