Чашата е наполовина празна...

Илия ГАТЕВ

В момента тече новият пълен цикъл на отчет и избори в Българската социалистическа партия, на която съм член от 14 години. Вълнува ме дали ще си направим реална равносметка за състоянието й, или ще се съсредоточим отново върху персоните - известни и не толкова известни? Не сме лидерска партия, а личностите са ни важни. Толкова важни, та да се питаме помежду си членовете на партията "Ти с кого си - с Първанов или със Станишев, с Гергов или с Баташки, с Кадиев или с Овчаров?" и т.н. Навсякъде си има по някой тандем. Това е толкова объркващо, защото тези двойки са били приятели, после - врагове, после пак са приятели. Питах веднъж един от нашите функционери каква е неговата рецепта за успешен политик. И той ми каза следното: "Враговете на моите приятели не са мои врагове." Така било в политиката, така трябвало, за да се издигаш. Да-а, с такива приятели врагове не ти трябват, беше казал друг. Предателството в политиката е инструмент, ни обясни от малкия екран пък наскоро Татяна Дончева.
Днес - приятел, утре - враг, но

как да отсеем важното, същността

на това уж обществено полезно занимание - политиката. Ако е да стигнеш по-нависоко в кариерата или да се задържиш по-дълго на поста си, тогава може би казаното по-горе е оправдано. Но става дума за лични цели, за лични амбиции, а нима те могат да ръководят и да развиват цяла една партия? И ако не сме лидерска партия, каква партия сме? Отваря се една дискусия, страниците на която грубо бяха затворени преди години с репликата: "Другари, стига сме се чудили какви сме, дайте да работим." И поработихме. Комунисти, социалисти, социалдемократи, националисти, кариеристи, всеки със своето разбиране за нещата в името на самата работа, на полза роду или за себе си, но, за съжаление, не и за БСП. Не защото просто не можеш да обединиш хора с различни разбирания и виждания, за да създадеш единна партийна структура. Документите на партията са си документи, но доколко хората вярват в тях и как ги разбират е друг въпрос.
И тук опираме до идентичността, до единството на същност, ценности, цели и политики, както е озаглавен цял един раздел в програмата ни. Как постигаме това единство? Да си представим как умореният скелет на някога масовата партия БКП носи парламентарната ни глава с демократично лице към ценностите на европейските социалисти, а

левите народни ръце стоят скръстени

защото не знаят какво да направят, по дяволите, че да постигнат тая свобода, тая справедливост и тая солидарност.
Време е да се върнем на лидерския въпрос, защото тук му е мястото. Защото това е въпрос на отговорността - за думите, за действията, за разумния компромис в името на изпълнението на програмата и политиката на БСП. Много е просто - от едната страна на уравнението стоят реални политически цели, отговорни хора, които да ги следват, прозрачни за обществото и редовите членове действия, а от другата - увеличаване на влиянието на БСП, включване на повече хора в активна възраст в политическите процеси, просперитет за България. Точно заради определена конюнктура и лични интереси не можем да постигнем това уравнение, защото винаги има някой с по-ясни цели, макар и лични, някой по-добър от лидера и някой по-строг от правилата, и тези някои надничат отстрани, но не застават никога отпред.
Нека не се чудим на възрастовия състав на БСП и на крехкото Младежко обединение, символ на подмладяването на партията (за съжаление само символ). Нека не се чудим, че хората ги боли, че остаряват, но вече без надежда, понеже разминаването между това, което заявяваме като лидери, и това, което правим, вече е очевидно. Успех на истинските лидери!