Чановете

Иде Гергьовден. Ще литне песен като тази: "Утре ми рано станете / ворзите ясни чанове / и си сюрийка вдигайте...". Ще ми се да раздрънкам празнично чановете и тюмбелеците, та да запеят като моминки. И викам на помощ баш майстори на словото.
Първом отварям "Време разделно". Антон Дончев е предал удивително гергьовденската омая: "На другия ден тръгнаха стадата през Родопа. Най-напред вървеше елчият с тюмбелека, след него петдесет и два еркича, всеки със сребърен чан. Четири пълни дизии чанове - два с каба чанове и два с джирици - звъняха през планината, та се носеше над нея звън и песен, по-сладка от песента на Света гора, когато звънят камбаните на манастирите. А овните с чановете бяха безчет, ала ходеха по-ситно, люлееха чановете на енгън, учестено, та не беше песента им празнична като на еркичите. Сто каба гайди свиреха зад еркичите. И всеки овчар надуваше я кавал, я пищялка от беломорска тръстика... Лаеха кучета, гърмяха пищови, блееха агнета".
Истинска експлозия на радостта от настъпващата пролет. Драгостта е озвучена от звъна на чановете и тюмбелеците, от буботенето на подкараните стада, предвождани от еркичи и овни, от свирнята на каба гайдите. Не ще се найде под небето такъв многочислен оркестър. Музикална страхотия!
В разказа си "Калинкините чанове" Николай Хайтов възкресява чудната песен на чановете: "Люшнали се ония звънци, заечали ясните им гласове, чудом да се чудиш: звънци ли са като звънци, камбани ли бият, невести ли пият и поплакуват..." И тук сме в "засукания свят" и "мъжките времена" на писателя, но по-добре да послушаме още малко чановете: "Има едни звънци, люшнат ли се, звъннат и замълчат, като че ли на шията си ги настъпил, а тия двата - чукне веднъж "езичето", а десет пъти му отпява "майката" на талази - моми сякаш пеят и отпяват. Слушат овчарите, радват се, надува ги драгото извътре, та ходят, ходят, а че спре някой и отпуши глас: - Хе-хе-хе-е-е-е-е!"
И в прозаичните бисерчета на Станислав Сивриев пропяват чанове: "Баща ми разклаща малките "каби", още по-големите "инджи", още по-големите "стамболи", след това останалите. Люмва и двойният зил в баша на най-големия чан, на "докузинджията". Дъбовата гора е заприказвала, кучетата лавват и спират задъхани пред звънците, които баща ми бие със затворени очи, защото в тоя миг дванадесет приказни еркича с вити рогове и къносани перчеми са тръгнали към хоризонта на планината. Той се снишава пред сребърната дизия, намерила най-сетне истинския си глас". Това са редове от разказа "Възкръсналата дизия", чийто герой Шабан може да "вади" гласа на звънците и да ги съешава. Той е и мъдрец: "Чанът и човекът са едно - секи със свой глас... Чан, който е глух и не те удря в душата, е тунук... Сам чан и сам човек нищо не са..."       
Едър коч - калауз води стадото на Провалтата. С приведен врат от звънеца, семейна реликва, излят е от сребърен нагръден кръст. Неврокопски чанджия го стопил, смесил го с пиринч и отлял тунч обадник "тежък и ясен, какъвто втори да няма по Пирин и Али Ботуш". Валентин Караманчев е свързан утробно с този край, той превърна Мървашко в своя литературна територия, но ако нямаше тънък гледец и писателско обоняние за людския живот, не би могъл да "озвучи" така планинската овчарска нощ в "Мървашки песнивец": "Не спеше гората. Преживяваше светлината, нагълтана през деня. Не спеше многогласният дюзен - осемнайсет лети звънеца. Когато стадото върви, дрънкането им не е музика. Дюзенът е песен нощно време. Звънците се сглашат като моми. Бравите само да мръднат, ясниците пеят. Ето чукна гласникът на Каба чана. Обади се Малкият юзлук, дрънна два път Ока деве - голямата камила. Припна след тях заподскача тънкото гласче на Инже чан. Ред е на Стодрамника, но го предвари Средното деве. Отекват като далечна манастирска камбана петте оки на сребърния Баш окалък".
"Слушам" чановете и тюмбелеците от книгите на любимите ми белетристи, наляга ме жалба по някогашното славно овчарство, та се питам няма ли да си остане нашенският овчар с позакъснелия мерак да кротува оня овен в ръцете му и да чака да му върже на врата пет оки. Пет оки, но пълни с песен... "Чан се туря на еркич, не на пръшничево шиле!" - има такава родопска поговорка и към когото е адресирана, е оценен и помазан. Ако някъде у нас все още отглеждат овце и се чуват звънците им - това са хлопки и татралки, те имитират жалко някогашната звучност на планината. А дизиите с чанове днес са само кичило и добавка за разкош в хладни механи и чевермеджийници.
P.S. За 20 години овцете у нас са намалели седем пъти. Тази година са с 200 000 по-малко от миналата.