Бяхме република на хоровата самодейност

ВАЛЕНТИН БОБЕВСКИ е роден на 5 февруари 1938 г. в София. Завършил е хорово и оркестрово дирижиране в Държавната музикална академия. Специализирал е в Хумболтовия университет в Берлин. Бил е лектор по дирижиране в Музикалната академия "Ференц Лист" в Будапеща. 25 години е главен художествен ръководител на Ансамбъла на строителните войски. Дългогодишен ръководител е на мъжкия хор "Гусла", хор "Света София" и мъжкия камерен вокален ансамбъл "България", които прославят родината ни. В дългия си творчески път Бобевски е осъществил премиерни изпълнения на повече от 400 наши и чуждестранни творби. Бил е председател на Българския хоров съюз. Член е на Българската академия на науките и изкуствата. Носител е на престижни наши и световни отличия, сред които наградата "Златна лира" на СБМТД и наградата за високо диригентско майсторство "Бела Барток". Включен е в световната енциклопедия на Кеймбридж.  

Цитат:
"Музиката в училище изчезва

- Правите ли си равносметка за изминалия житейски и творчески път? Често ли се обръщате назад?
- Човек се обръща назад и то непрекъснато, за да може да гледа ясно напред. Преди 55 г. започна моят професионален път, но се надявам още доста години да имам пред себе си. Защото имам същата енергия и желание за работа, така както беше в началото, когато бях много млад, неопитен и начинаещ. Покрай юбилея прегледах много стари писания и хиляди снимки, някои от които бях забравил, но погледът ми в миналото е база, фундамент, който ми дава опората да гледам смело в бъдещето. Не може човек да стои на старите лаври, трябва да търси и новото, стига да може, разбира се.
- Произхождате от славен български род, който е оставил трайни следи в историята и културата на страната. Това помагало ли ви е през годините или по-скоро пречило?
- Не ми е пречило в никакъв случай. Помагало ми е, защото, може би, ще прозвучи доста нескромно и наивно, но от малък майка ми и баща ми са ме водили по различни свети места - пред паметника на Васил Левски и много други. Попивал съм неусетно техните разкази, не всичко съм разбирал с моя детски мозък, но това е дало своето отражение. Моят чичо - по-големият брат на дядо ми Иван Бобевски, Опълченеца, както му бе прякорът, е реална фигура, първият пехотинец отдясно, след Гурко. Участва в боевете на Шипка и заради геройството му през последните три решителни дни е получил от Император Александър II сабя с диаманти, ордени и т.н. Прадядо ми Никола Хаджистоянов-Бобевски, който е родоначалник на рода ни от Тетевен, е бил председател на революционния комитет в Крайова, където е бил и търговец, и в неговия дом е пребивавал Васил Левски. А Иван Опълченеца - най-големият му син, е бил приятел и съратник в революционния комитет в Букурещ както с Левски, така и с Каравелов и Ботев, самият той е участвал в четата на Панайот Хитов. Всичко това се е запечатало в кръвта ми и ме кара да се интересувам от проблемите на майка България. По-късно така ме завъртя животът, че общувах в Ансамбъла на строителните войски с много млади будни момчета, мнозина от които станаха първите артисти, композитори, диригенти, общественици на България, с които се гордея. Хубаво е човек да работи с млади хора - между 18-25 години, явно те са ми давали от своята енергия, а аз на тях - моите знания. Винаги съм работил в обществената сфера, в културни организации, които са правили опит да сплотяват редиците, не да ги разединяват. Когато възстанових Българския хоров съюз, станах главен секретар, изминах после цялата стълбичка - зам.-председател, председател, сега съм почетен председател. Работил съм в Кирковския съвет за култура, тогава имаше такива хубави съвети към районите, обикалях цялата страна като методист... Закърмен съм с желанието България да върви напред.
- Ръководите хоровете "Гусла", "Света София" и "България", смятате ли, че има интерес към изкуството? Радвате ли се на концертна дейност и публика?                   
- Непрекъснато изнасяме концертна дейност, скоро бяхме с "Гусла" в Стара Загора и възкресихме вечните песни на България. Издадох преди около 15 години два албума с вечните български песни, те се изчерпаха, след това "Балкантон" бе закрит и никой не ги преиздаде. Чрез хоровете "Гусла", "Света София" и "България" продължаваме да поддържаме този огън. В Стара Загора в операта имахме голям концерт по случай превземането на Одринската крепост от Втора българска армия. Хората пееха с нас и плачеха, чуха някои песни, може би, за първи път като "Тракийски кумир", която и като текст, и като музика е разкошна. Да не говорим за "Велик е нашият войник", "Родино мила"... Почетохме и 140-годишнината от обесването на Васил Левски... Най-хубавото беше, че хората пееха с нас. Темата за патриотичната българска песен ми е присърце.
- Младите хора запяват ли патриотичните песни?         
- За съжаление, хората не могат да живеят повече от 90-100 години, отиват си прекрасни наши певци, хористи и на тяхно място идват младите. Слава богу, има млади попълнения. Ето, хор "Гусла" догодина прави 90 г. и все така блести. Даже някои ме изненадват, чукат на вратата и викат: Може ли? Питам: Пял ли си някога? Не съм - отговаря. Запява малко и разбирам, че има хубав глас, ама не е знаел за хора. Тук е ролята на училището, за което много пъти съм пледирал. Децата трябва да се запалват отрано към музиката. Аз започнах да пея още от първи прогимназиален клас в хоровете на 19-о училище "Елин Пелин". Пял съм последователно първи, втори, трети глас и когато гласът ми мутира, отидох в оркестъра. Много ми е болно, че музиката в българското училище - такава, каквато трябва да бъде, изчезва, дано нещо се измисли по-нататък с тези програми...
- Защо вече няма училищни хорове?
- Няма, за съжаление. Нещата са много дълги и сложни, например изведнъж в началото на 90-те г. държавата вдигна ръце от културата и специално от художествената самодейност, бяха ликвидирани хиляди самодейни състави, които са носели слава и чест на България. Самият аз съм печелил около 50 международни награди, но това, че ги имам, не ме топли. След нас вече нашите млади диригенти няма къде да се изявят. Освен това отпадна мощният стимул - т.нар. републикански фестивали на художествената самодейност. Ако ги дразнеше думата републикански, можеха да ги прекръстят на национални. Те бяха благородно състезание, в което всеки участник измерваше себе си с другите и показваше докъде е стигнал в своето любимо изкуство - дали е хорово, танцово, оркестрово, няма значение. Днес много малко внимание се обръща на изкуството, особено голямо е поражението в големите градове и най-много в София. Това е положението повече от 20 години. В малките градчета все пак гледат да има някоя и друга група, която да ги представя на фестивали, а тук всички ни зарязаха! Сега е мястото да кажа, вече като доайен, макар че се мисля още за младо момче - дълбоко да благодаря на всички колежки и колеги, казвам първо колежки, защото колеги диригенти малко останаха, за това, че не се предават и въпреки лошите условия продължават да творят. Имаме все още постижения, но не са това, което бяха едно време, процентът е обидно малък за една република на хоровата самодейност, както ни наричаха. 
- Кога бяха най-добрите години за хоровото изкуство в България?
- Веднага след 9 септември имаше голям подем в самодейността, но той беше повече стихиен, неорганизиран и на доста по-ниско художествено равнище. Благодарение на създадения диригентски клас по дирижиране от професор Георги Димитров изскочиха много професионално подготвени ръководни кадри, които изведнъж издигнаха нивото през 1958-1959 г. И това продължи някъде до 1988 г., със сигурност, като пикът беше между 70-те и 80-те г., тогава всички лаври се обираха от българските хорове. Даже понякога докарвахме чуждестранните си колеги до плач... Но ние не си раздавахме сами тези награди, ние си ги завоювахме. Много са нашите победи. През 1976 г. взех купата на БиБиСи - Лондон, и България имаше тази голяма награда, въпреки съпротивата на някои хора в журито, защото тези награди отиваха все на Изток. Малка България побеждаваше най-реномирани хорове. На купата, която обикаля света, е гравирано името ни.
- Говорите в минало време, как е сега?                          
- За огромно съжаление, не е така. Липсата на поддръжка от държавата повече от 20 години беше решаваща. Мисля, че много малък процент, може би около 0,2 или 0,3 от нашия бюджет, би отишъл за възкресяване на нашите прекрасни състави, защото, колкото и да се опитваме да впечатлим света с поп музика или нещо подобно, не се получава. Ценно е, когато наши състави представят страната по целия свят и карат колегите да сверяват часовниците си с нас. Жалко е, че това май остава в миналото. Но засега, мисля, че се държим, затова отново благодаря най-сърдечно на моите по-млади колеги, че не се предават и намират време, сили и средства да правят най-високо изкуство.
- Намират ли се днес меценати и спонсори, които да подпомагат изкуството?           
- В началото на 90-те г. се пусна мълвата, че ще хукнат спонсорите да помагат, когато ние повдигнахме въпроса защо държавата абдикира. Нашите мечти не се сбъднаха... Не само няма спонсори, но хората дават пари от себе си за всичко, включително за членски внос, транспорт и други работи, които в днешно време хич не са малки пера.
- Вярвате ли, че талантът се предава по наследство, защото баща ви Асен Бобевски е бил музикант? Сигурно от ранна възраст сте знаели, че ще тръгнете по неговия път...   
- От 6-годишен свирех на пиано, заедно със сестра ми  Маргарита. С татко ходех по концерти, тогава имаше много турнета из цяла България и явно съм се запалил... Баща ми Асен Бобевски е пял рамо до рамо с прочутия бас Борис Христов в хор "Гусла". Той ръководеше и хор "Славия" 30 г., беше голям деятел и национален лекоатлет. Моят вуйчо, който бе директор на ИСУЛ, искаше да ме прави лекар и се обърках към X клас с какво точно да се занимавам. Накрая обаче надделя желанието да "атакувам" музиката. А и моята баба Маргарита, която е живяла 19 г. в Германия, свиреше много хубаво на пиано...