Буквите и езикът ни са чудото в нашата история

Андрей Пантев е роден през 1939 г. в с. Раковица, Видинско. Завършва история в СУ, доктор на историческите науки. Работил е в Института по история при БАН, от 1975 г. преподава в СУ, където е професор. Специализирал и преподавал в Англия и САЩ. Чел е лекции във ВТУ, ЮЗУ, ПлУ, НХА, УНСС. Специалист е по нова история на България и по история на международните отношения ХIХ-ХХ в. Автор е на стотици публикации и на около 40 книги. Депутат в 39-ото, 40-ото и 41-ото НС от гражданската квота на Коалиция за България.

Цитат:
Държавата днес симулира загриженост към просветата, науката и културата
   
- Професоре, пак е 24 май и пак си спомняме, че сме много духовна държава, а в останалите 364 дни повтаряме колко сме бездуховни, лумпенизирани и необразовани...  
- Няма дефиниция за духовност. Често пъти бездуховни хора говорят за духовност, а в същото време личности като Валери Петров упорито мълчат и са нейни носители. Така че 24 май е ден за тревога, ден за опасения и съмнения. От друга страна, това е може би единствената дата, която ни създава все пак малко чувство за устойчивост. Знаеш, че преди две седмици обсъждахме Закона за българския език. Тогава си позволих да кажа, че българският език е може би единственият и вечен завет, послание и продукт на това, което е 24 май. Нашите прадеди интуитивно са усетили онова, което днес се нарича културен империализъм - една корозия на културен идентитет, с която започва корозията и на национален идентитет и при която вечното папагалско повтаряне на фразеологии и на стойности може да доведе всъщност ако не до рухването, то до ограничаването на себестойност. Тук въпросът е много деликатен. Много писатели, поети, художници, творци, които са свикнали да бъдат отглеждани от обществото, често пъти днес по инерция смятат, че някой трябва да се грижи за тях, а те да стоят на високия планински връх, в самотен манастир или в почивна станция в Хисаря и да се вдъхновяват от красотата на българската природа или да "бичат роман", както се казваше навремето. След като сме приели пазарната икономика, която аз не приемам, трябва да приемем също, че тя застрашава онова, което наричаме духовност, култура, книжнина, наука, изкуство. Така че сега 24 май като че ли е повече повод за тревога, отколкото опора с това, че сме дали нещо на света.
- Но има нещо доста ново - невежеството влезе във властта и оттам диктува. Появиха се толкова калинки и случайни хора на разни постове, което не се дължи на пазарната икономика.
- Напротив, напротив, аз смятам, че неграмотността е част от пазарната икономика за онези страни, които са обречени да бъдат периферия. Има една немска поговорка: "Който се ражда беден, умира глупав." Без да си въобразяваме, че това е нещо преднамерено, програмирано, няма съмнение, че онези народи, държави и даже континенти, които са бедни, просто са обречени на глупост. Извинявай, ама университетите в Хартум или в Шри Ланка примерно не са престижни. Без да търсим корена на някакъв тайнствен заговор срещу нас, което би било другата глупава крайност, много явно е, че някому е изгодно хората да бъдат глупави. Особено тук. Как ще си обясниш, какъв е този свят, в който на някаква звезда Джесика Симпсън са й дали 800 хил. долара от американското списание "Пийпъл", за да покаже снимка на бебето си. И в същото време умират, ако не милиони, то стотици хиляди бебета. Ти сега какво искаш - този свят да бъде спокоен, в този свят да няма насилие, да няма жестокост? И понеже всички казват: винаги е било така, аз казвам - да, винаги е било така и затова винаги е имало кръвопролитни стълкновения и жестокости. Не съм съгласен, че това не е целенасочено. Необразованият човек не само се управлява по-лесно, но той още по-лесно може да стане плячка на идиотски внушения. Вярно е, че преди 1989-а учехме за комисарите и за партизаните, но учехме и за Шекспир, за Гьоте, нали? Сега добре, не учим за комисарите и за партизаните, но защо не учим за Шекспир, за Гьоте и Чехов?
- Казват, че старата българска литература например не е разбираема за учениците. Не разбирали "Мамино детенце" и дори "Под игото". Това вярно ли е?
- Е, как да не е вярно, след като те от 5-годишни, а и по-рано, се друсат - пред телевизора и чалгата, където виждат бикини, сутиени, мускулести хубавляци. Как да се впечатли това дете от трагизма и тихия ужас на "Време разделно", да речем? На мен ми смешно, когато питат откъде идва насилието. Ежедневно се бълва насилие. Влез и в книжарницата - там пет шести от литературата внушава агресия, насилие и триумф на силния, не на моралния и на духовния.
- А учителите достатъчно ли са ангажирани с мисълта за духовността и за това, което е сега България?
- Не са, но ги разбирам. Така, както се приема, че един бакалин или един крупен бизнесмен го интересуват само парите и печалбата, защо учителите трябва да са други, по силата на какъв обществен и психологически климат те да бъдат самотните рицари на духовността? При положение че те самите са заобиколени от бруталния марш на материалния интерес, изведен като висша добродетел. Извинявай, но ако един лекар или частен учител не взима пари, ще го вземат за некадърник. Даже нашите духовни дейци, когато си дадат стихотворението за публикуване, първата работа е да питат какъв хонорар ще вземат.
- Все пак, защо стана възможно да се появят калинките и хора, които си приписват дори фалшиви професорски титли, но заемат високи постове?
- Не искам от колегиалност да споменавам имена, но дори в историческите кръгове някои хора се титулуват професори, без да са видели студент в живота си. Това сурогатно възприемане на звания, на титли, на назначения има първоизточник - то е част от една обща атмосфера и общ климат на ментета, на подмяна на стойностите, на имитация.
- Това не се ли насажда всъщност от държавата и пак ли е целенасочено?
- Целенасочено е дотолкова, доколкото в стремежа си да имитираме всички модели, внесени отвън, и всичко, което е работило сравнително успешно отвътре, но без да запазим стойността му, се получава една смесица от малко на брой стойностни неща и от имитации. Ние живеем в света на имитациите. Често пъти хора се наричат учени, без да са такива. Ние вече нямаме ориентир за сравнение. Можеш да защитиш една дисертация пред няколко души, сред които няма ни един специалист по темата, и да тръбиш, че си направил теоретически и практически принос.
- Допреди малко повече от година имаше ВАК и там в съветите и комисиите все пак имаше специалисти...
- Аз съм член на ВАК с малки прекъсвания от 1985 г. Аз не помня да сме спирали някого по политическа причина. Пускали сме некадърници, но политическа репресия аз не помня. Когато в парламента гласуваха новия закон за академичния състав, аз завърших скромната си реч с думите: "Имаше ли преди това некадърници, удостоени със звания и степени? Да имаше. Ще има ли отсега нататък? Много повече". Всички знаеха, че титли ще никнат като гъби след дъжд. И всичко това е имитация. Както има генерали, които не са помирисали барут, така има вече и професори, които не са видели един студент и не са помирисали наука. А при така създадената ситуация в нашия краен скептицизъм ние често вече не откриваме стойностните хора. Защото всичко е толкова масовизирано като дебилизация, че между 100 дебила ние не можем да различим онези 10 души, които са талантливи.
- Ако се върнем към 24 май, това не е ли единственият ден, в който нацията ни се обединява, при това - около духовното, около знанието, около ума и просветата?
- Човек изпитва едно умиление, чисто житейско и емоционално. Спомняш си като дете как е миришело в коридорите на цветя, как сте пели "Върви, народе възродени", как сте треперели от вълнение с другите учители и ученици. Има една чисто ирационална тръпка в този ден, в която няма противопоставяне. От друга страна, тази дата свидетелства за една- единствена реална и непреодолима заслуга на българите - почитта към книгата, към образованието. Дори всяка мутра, след като си купи мерцедес, втората му идея е да прати сина си да учи. За жалост - да учи в чужбина. Има огромна разлика. Представителите на предишната интелигенция, тази между двете войни, колкото повече учеха в чужбина, толкова повече се връщаха патриоти. Той завършил в Лайпциг, връща се и става учител във Враца. Днес има обратното явление - като отиде и получи знания, маниери, среда, обноски, той се връща, преизпълнен с пренебрежение, стигащо до презрение към средата, от която е произлязъл. Това е заплахата за 24 май. Ние сме се вкопчили в този ден като в една спасителна сламка за собствената ни загуба на стойности.
- Онзи ден чух един политик да казва: ето, иде 24 май и "всички ще пеем този марш, създаден от народа". Вече никак не са малко хората, които не знаят дори кой е създал "Върви, народе възродени". Това означава ли, че този празник постепенно се превръща в един фолклор? Който обаче съхранява нацията.
- Взе ми думата от устата. Всяка историческа дата, когато е значима, тя става част от фолклора. И е силно митилогизирана, в което не виждам нищо лошо. Нали знаеш, че Кирил и Методий не са били българи? Но тази магия за солунските двама братя ни дава светоусещане, че сме част от нещо по-голямо. Затова смятам, че 24 май не трябва да бъде национален празник. Той е цивилизационна акция, в която ние играем главната роля.
- По-голямата заслуга на България не е ли в това, че по времето на Борис-Михаил и на Симеон Велики държавата дава рамо на учениците на Кирил и Методий да създадат с новите букви старобългарската и славянската книжнина?
- Ето това е историческата заслуга на българите. Това е прообразът на културния империализъм в добрия смисъл. Славянската книжнина се развива в България, за жалост - за кратко време. Затова през Средновековието ние имаме само 5-6 автори, да не говорим за философии - по простата причина, че в България в тези векове настъпва мрак. Това аз го наричам "залязване при изгрев". Винаги, когато започнем да ставаме нещо, мракът се сгромолясва върху главите ни.
- Като политик и учен какво послание би отправил към държавата сега?
- Нямам самочувствието на апостол, за да отправям послания. Но бих казал: държавата днес да не симулира загриженост към просветата, науката и културата. Не може да бъде уважавана една държава, която се притеснява, че нейната култура и история е православна; която подминава с неудобство това, че сме славяни; която се опитва да покаже, че нямаме нищо общо с останалите славяни, особено с руснаците. Всеки човек, който имитира, който копира чужд образователен, просветен, културен модел, него го гледат със снизхождение. Такъв човек не излъчва нищо, което да влезе в световната култура. Затова ние имаме този ужасяващ комплекс, че не ни признават. Като изключим първозданния момент на създаването и разпространяването на нашата книжнина, в повечето векове след това ние сме били вторични, а днес дори тази вторичност се отрича. Ако и това загубим, тогава какво остава? Ние сме едни имитатори, при които често пъти варварството е по-оригинално като културна конструкция, отколкото имитацията.
- Нали уж сме "държава на духа"?
- Това има стойност само в онези времена от ХIV до ХIХ век, когато наистина чудото на българската история е българският език. Между кръста, меча и буквата номер едно е буквата. Останалото е "Край Босфора шум се вдига". Какво е останало от праха на Самуила, от величието на Симеон и на Асеневци? Останал е онзи език, който от Тимок до Одрин и от Тулча до Скопие е останал почти непроменен. Ето това е чудото. Разбира се, това не е езикът, който е бил през ХII век. Но постепенно с възрожденската преса, с общуването езикът се изчиства. Без да има институция, която да го наблюдава. Ако четеш възрожденската преса преди държавата България, ще видиш, че този език е съставен без държавата. Това е чудото. Днес има обратната нужда при тази чужда инвазия - държавата трябва да защити езика. Но не със закони, а с онази словесност, която трябва да носят ораторите в парламента, писателите, поетите, журналистите. Няма нищо укорително да употребиш чуждица, но когато казваш "тренд" или "инициирам", тръпки трябва да те побиват - не защото с това се руши делото на 24 май, а защото то показва нашата езикова импотентност.