Бучки захар

 Любомир ПЕТРОВ е роден през 1952 г. в София. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Известно време е работил като шлосер-монтьор в завода за автомобилни гуми "Г. Димитров" и жп завода в София. От 1982 г. е преподавател по български език и литература в 156-о основно училище "Васил Левски" в Кремиковци. Публикувал е разкази във вестниците ДУМА, "Земя", "Сега", "Аз буки" и "Учителско дело".

Трябваше да дам на Ванга няколко бучки захар.
Спомних си, всъщност и никога не съм я забравял, една случка от детството ми, свързана с  бучки захар.
Бях първокласник. През зимата се разболях. Не бях ходил цяла седмица на училище. Един ден, някъде около обяд, дойде учителката ми заедно с дъщеричката си, която също бе ученичка в нашето училище, но един клас по-голяма от мен.
Майка ми много се притесни и непрестанно повтаряше: "Заповядайте, заповядайте, сгрейте се до печката" и все триеше ръце в престилката си. Аз лежах под юргана и толкова бях изненадан, че дори спрях да кашлям.
В стаята бе много топло, майка готвеше нещо в тенджерата, от която фучеше пара, та по прозорците се стичаха обилни струйки вода, а влагата по стените още по-силно личеше. Това бе единствената стая, която ни служеше и за кухня, и за спалня. И тогава беше доста разхвърляна.
Учителката и майка ми започнаха да разговарят за боледуването ми. Майка се оплака от "магарешката" ми кашлица, която ме измъчваше. Посочи и илачите, с които ме наливаше и  недоумяваше защо още продължавам да бухам като старец. Учителката я успокои, че за моята възраст това заболяване е нещо нормално и няма нищо опасно. Момичето й, което грееше ръце над печката - вън бе лют студ, ми се усмихваше така мило, че ми идваше да се завия през глава от притеснение.
Учителката и дъщеричката й понечиха да си тръгват, а майка се завайка, че нищо не ги е почерпила, особено заради малката гостенка. С какво ли ще ги почерпи, си мислех аз, че ако има нещо сладко за черпене, щях ли да не го знам, дори един локум нямахме. Майка отвори бюфета и извади оттам буркана с бучките захар. Друго нямаше.
С тези бучки захар тя почерпи малката гостенка, заради която повече се смутихме, отколкото от класната.
Защо ли съм запомнил така ясно тази случка от детството ми. Дали заради притеснението на майка, дали заради проявената към мен загриженост на учителката, или заради дъщеричката й, която и днес виждам как си топли ръцете над печката и съчувствено ми се усмихва.
Или може би защото тогава за първи път разбрах, че ние сме бедни...
Подадох на Ванга моите бучки захар. Тя ги взе и ги раздвижи в ръката си.
Едва ли има друг по-точен символ на човешкия живот от бучките захар - твърди, грапави, ръбести; но и чупливи, крехки, лесно топящи се. И толкова сладки, че с тях може, и без да се притесняваш,  да почерпиш едно дете.  
                                                                                            

Манна

В учебния предмет трудово обучение някога, както и сега, имаше раздел "Готварство". В часовете по готварство, в зависимост от това в кой клас сме, правехме различни ястия. В по-малките класове - сандвичи, в по-горните - супи, после скара и торта.
Тия часове ни бяха най-любими. Защото накрая, каквото сме сготвили, го излапвахме със страшен апетит, ставаше истински банкет, направо пир.
Учителката ни, за да се похвали пред директора Станев колко много ни е научила, ни пращаше при него, за да дегустира нашите манджи. Ние също искахме да се изфукаме и с мерак му носехме сандвич или супа в голяма чаша, или пък пържени кюфтета с гарнитура в пластмасова чинийка.
Като влизахме при него, той спираше всяка друга работа и в наше присъствие започваше дегустацията. Винаги ни хвалеше, разпитваше ни за подправките, за различни тънкости от готвенето, които ние вече мислехме, че сме овладели до съвършенство.
Веднъж при него имаше посетител, който много изненадано гледаше цялата сцена. Директорът му предложи да опита едно от кюфтетата, но посетителят смутено, но и категорично отклони предложението.
- Ангелов - рече му директорът, - не се притеснявай, това е манна, ангелска манна...
Но човекът упорито отказа да вкуси от нашето кулинарно изкуство.
"Ако ще! - си помислихме ние. - Дошли сме  при Станев - той никога не ни отказва".
Имахме и друг обичай - когато ученик има рожден или имен ден, след като е почерпил учителя и съучениците си, да отиде в дирекцията и да почерпи Станев. На някои празници - Ивановден, Гергьовден, Димитровден, пред дирекцията отиваха половин дузина ученици от различни класове, всеки със своята кутия бонбони. Директорът честитеше на именяка, пожелаваше му здраве и много шестици, взимаше бонбончето и по лицето му се изписваше блаженство. А ние се радвахме ли радвахме.
Веднъж секретарката, като видя, че той хапна няколко бонбона, му рече хем на шега, хем укорително:
- Г-н Станев, а диабетът, лекарят пак ще настоява да минете на инсулин, не спазвате никаква диета.
- А, Михова, това не се брои, това е манна, ангелска манна!
Едва след години научих пълния смисъл на думата манна, а по-късно разбрах и какво значи  диабет. А сега си мисля, че проява на щедрост е не само когато даваш, но и когато приемаш. Като Станев.