Бойко Илиев: Талантът е преди всичко отговорност

Бойко Илиев е роден на 29.7.1955 г. в София. Завършил е актьорско майсторство (1982) и театрална режисура (1990) в НАТФИЗ, филмова и телевизионна режисура в НБУ. Бил е актьор и режисьор в Шумен, Пазарджик, Монтана, Велико Търново, Младежкия театър "Николай Бинев". Има постановки в повечето български театри, режисирал е опери, оперети и мюзикли, документални филми и поредици. През 1988 г. създава Първи частен театър "Диалог". От 2015 г. е директор и режисьор на Нов театър - НДК. Има пет постановки в ДТ "Невена Коканова" в Ямбол, последната е през 2012 г. Режисьор е на спектакъла за 60-годишния юбилей на театъра и на филм за неговата трупа. 

- Господин Илиев, "Котка върху горещ ламаринен покрив", която в момента репетирате, е една от постановките по повод 70-годишнината на ямболския театър, с премиери на 21 април в Ямбол и на 16 май в София. Илия Добрев я е поставял там преди 36 години, така че за града и за театъра това ще бъде събитие.

- Илия навремето игра в Народния театър ролята на Брик. Може би тогава е решил да я постави.

- А вие за първи път ли работите тази пиеса?

- Да.

- Срещали ли сте се на сцената с Тенеси Уилямс?

- Завършвайки ВИТИЗ, играх Хевънли Финли - бащата в "Сладката птица на младостта". Сега, навлизайки в драматургията на "Котката", все повече се радвам, че съм се докоснал до този автор.

- Тази творба има дълга и богата история, три екранизации, много постановки у нас и по света. Своя сценична версия ли правите?

- Пиесата е писана през 50-те години на миналия век, знаем живота на автора и че е много лична история, която му донася втората награда "Пулицър". Митологията около пиесата наистина е много сериозна и тя продължава да бъде поставяна и да живее пълноценно. И може да бъде още по-болезнено актуална и по-силно звучаща, когато я ситуираме в днешно време. Опитал съм се да избягам от някои битови подробности, например във връзка с болестта на бащата, около която се завъртва сюжетът, рождения ден, който се оказва и последен за човека, създал този свят и това семейство. Концентрирах действието основно около тримата главни герои, разбира се, майката (Янина Кашева) също е много силен образ. Мисля, че в ямболския театър имат удоволствието да се срещнат със сериозни актьорски задачи. Друг проблем, който настъпи в световен мащаб, в който и ние навлизаме и се опитваме да решаваме, е по отношение на т.нар. либерализация, която отива към разпадането на традиционни ценности. Според мен е много сериозно явление, което води към саморазрушение. Има го проблема за идентификацията - мога ли да бъда адекватен на това време и кое наричаме адекватност и нормалност в нашия неадекватен свят. Битката на Меги Котката (Йоана Буковска-Давидова) да остане колкото може повече върху горещия ламаринен покрив, е битка за любов. 

- "Не трябва да си вярваме един на друг. Това е единствената ни защита срещу предателството." "Единственото по-лошо нещо от лъжеца е лъжец, който е и лицемерен", казва Тенеси Уилямс. Какво извеждате на преден план сред основните противоречия между героите?

- Наистина тези цитати характеризират един от основните проблеми, които Тенеси Уилямс поставя. Това е опитът на един човек, в случая основно този проблем го носи Брик (Радослав Владимиров), но преминава и в бащата (Михаил Лазаров), и в Меги, да оцелее и да намери път в едно изключително лицемерно общество. И като че ли всеки от тези три пътя има своята истина и правота. При Брик е най-силно - човекът, който е уязвим заради това, че не се вписва в грубостта и лъжата на живота, и по този начин е неприспособим.

- Сюжетът, създаден от американец в средата на миналия век, продължава да вълнува зрителите. Може би защото показва една семейна история, а героите са с недостатъци, уязвими като всички нас, наред със страхотните диалози, типични за Тенеси Уилямс.

- Наистина той е майстор в обрисовката на характерите, в диалога, навлиза в едни подсъзнателни светове, които рядко имаме удоволствието да срещаме в драматургията. Има и много от семейната драма, много вътрешна сила в стремежа на човек да бъде щастлив и, разбира се, чрез докосването до другия, което би го направило смислен. Много добре е разработена темата, кое е по-силно - приятелството или любовта, любовта какво дава и какво взима, кое е онова, което прави приятелството смислено и къде е границата между приятелството и любовта.

- Обикновено при този автор сценографията е семпла - маса, столове, легло, тоалетка... Вие как подхождате?

- Моят подход е сценографията да бъде изчистена и да носи своите символи. Леглото като че ли е неизбежно. То е, което не се ползва в случая. Нещо, на пръв поглед излишно и същевременно много привлича. Тъй като за мен драматургията е изключително силна и всичко е в ръцете на актьорите, искам да им помагам, доколкото мога. Заедно със сценографката Жанета Иванова вървим към една изчистеност и символичност, без да стигаме до крайности и някакви концептуални решения. А и идеята е спектакълът да пътува и да се играе навсякъде в България.

- Преди много години създадохте театър "Диалог". След това сте ръководили и други формации, до днес - с Нов театър. Каква е разликата да се прави частен театър преди 30 години и днес?

- Преди 30 години беше вид бунт. Още през 1982 г., като завърших ВИТИЗ и отидох в Шуменския театър, започнах да правя спектакли извън театъра. След това, в годините на Перестройката, дойде логично това намерение. През 1988 г. създадох един клуб-театър, още в Пазарджик направих "Открито море" на Мрожек и започнах да й търся място в София. Военният клуб ни прие, но на 4 ноември 1989 г. спряха представлението ни. Едва на 4 януари 1990 г. Върховният съд го узакони като кооперативен театър. Досега съществува Закон за театъра, който от 1947 г. не е променен, и Закон за закрила и развитие на културата, който не действа. По тази причина всички рожби на частния независим театър се крепят изключително на ентусиазма на създателите си. Но нито Законът за меценатството, нито Законът за спонсорството успя да се задвижи.

- А и вече толкова години не се променя минималният 0.5 процента от БВП за култура...

- Не е проблемът в половиния процент, а че за 30 години не се създаде среда, в която да не зависиш само от държавата и от Министерството на културата, да има фондове, които да помагат финансово. Тоест, наистина да има различни начини талантливи хора с идеи да правят изкуство. Благодаря, че тук ми дадоха възможност да направя театъра, защото НДК е сериозна институция, запазила името си във времето. Това е добър знак, че сякаш се пропуква статуквото. Но системата не се промени, нямаме културна политика като цяло.

- Вие поставяте много българска драматургия и в Нов театър - НДК, има специално отношение към нея.

- Това беше една от задачите ни при основаването на театъра - тук да се създава и поставя българска драматургия. И зрителят доказва, че я желае. Пътувайки из България и по света, виждам, че хората са петимни за българското слово, за гениалните образци на българската поезия и драматургия. Това е наша кауза.

- В началото на годината за трети път организирахте фестивала "Януари - месец на българската драматургия".

- Тази наша инициатива привлича и нови хора, с нов поглед и подход към предлаганите съвременни автори, чисто театрален, с по-модерни технологии, интерактивни и т.н. Много бих искал фестивалът да е по-празничен, съчетан с кръгли маси, уъркшопове и други събития, но всичко опира до силите на нашия много малък екип.

- Има хора, които търсят театъра като забавление и отдушник. Някои смятат за архаично твърдението, че той трябва да възпитава.

- За да не ги помислят за хора с остаряло мислене, комунисти и т.н., много често колеги казват, че не възпитават, а правят изкуство. Това е сериозен проблем за хора, които се занимават с театър. В момента, в който ти се отказваш да възпитаваш, възпитава друг. Щом се качваш на сцената, на своя амвон, ти възпитаваш с това, което произнасяш. Може да го кажеш много забавно, въздействащо, но ако прокарваш една порнографска, криминогенна линия, не правиш изкуство. Още Емилиян Станев, от чиято кончина се навършиха 40 години, твърдеше, че колкото по-талантливо и изкусно кажеш нещо лошо, толкова по-лошо. Често ни залива чернилката на живота и някои си мислят, че разкриват светове пред нас. Това е пълна глупост! Ако не можеш да заредиш зрителя с човешкото, ако не го изведеш от залата с надежда за живота, за какво предлагаш този спектакъл или филм?! Има поредица постсоциалистически филми чернилки, които похарчиха маса пари. Да не говорим за някои държавни театри, които често поднасят безсмислени спектакли, които ни водят към дъното. Не искам да ме водят към дъното, искам от дъното да ме оттласнат, да полетя, може да си разбия главата, но полетът ще ме направи щастлив. Затова е изкуството - ти раждаш нов свят, не повтаряш външния, взимаш от него емоции, мисли, проблеми и съставяш по-интересен, вдъхновяващ свят, който да донесе надежда, че сме живи, че ни е интересно в този живот... Иначе за какво е това изкуство, кому е нужно?!

- Тоест, хората на изкуството трябва да преценяват как да въздействат с таланта си?

- Да, талантът е преди всичко отговорност.