Булевард
Богомила Трайкова: Хората имат нужда от вдъхновяващи послания
Напоследък ни трябват по-дълбоки и свързващи начини на комуникация, които малко по малко губим във времето, убедена е чаровната създателка на инициативата "Коледа в писмо"
/ брой: 248
Богомила Трайкова (с прякор Мила Боги) вече близо две години развива артистичния проект "Meantime", който представлява платформа за социални експерименти, събития и алтернативни начини за прекарване на междувремието (обратно инженерство на традиционния работен цикъл 9-17). Една от последните инициативи на слънчевото момиче, което се опитва чрез разнообразни интелектуални провокации да отключи у хората креативност и позитивна промяна, е "Коледа в писмо". Става дума за литературен конкурс с послания, адресирани до непознати. А също така това е и предизвикателство към хората да застанат в позицията на муза и да вдъхновят случайния минувач, намерил писмото, да продължи напред с усмивка. Има и още една цел - да се възроди изкуството да си пишем с истински думи, дълбоки и проникновени. Такива, които остават завинаги. Тази година темата на епистоларното състезание бе "Силата на желанието".
- Какво ви подтикна да се превърнете в идеолог и основен двигател на конкурса "Коледа в писмо", Мила Боги?
- Всичко започна от закачка в любимия ми бар в Милано. Започнах да пиша анонимни послания с истории, адресирани до мои познати и приятели. Малко по малко разпространих тези писма из цяла Италия и скоро имах няколко читатели, с които играта продължи. Успях да стигна дори до Абу Даби и Дубай. Разбрах, че хората имат нужда от послания, стигнали до тях съвсем случайно. В днешното забързано всекидневие ни трябват по-дълбоки и свързващи начини на комуникация, които малко по малко губим във времето. Смятам, че такава сила притежават именно писмата. Понеже докоснах доста души в чужбина, продължих да пиша и в България. И си пожелах инициативата да се разрасне. През 2017 г. се роди първият конкурс "Коледа в писмо", в който имаше 150 участници, а наградният фонд бе само 200 лв.
- Сега обаче получихте 380 послания. Как ще коментирате това количество?
- Без реклама и кой знае какво промотиране на инициативата - мисля, че са много. Това са 380 човека, написали писмо! Което според мен е наистина вдъхновяващо. Не съм очаквала, че толкова хора ще се включат в инициативата. Получихме послания от цяла България, има и едно-две от чужбина.
- Лесно ли избрахте победителите?
- Не, беше доста трудно. С всички членове на журито четохме писмата много старателно, обсъждахме, имахме дискусии, философски дебати дори. Но в категорията за най-вдъхновяващо писмо победителят беше ясен от самото начало.
- Кои всъщност са критериите, по които определихте най-добрите послания?
- Основните са: да е написано на ръка, да е изпратено по пощата. Това са такива критерии, които, ако не изпълняваш, изобщо не продължаваш нататък. Обръщахме внимание и на визуалното оформление: да е приятно за гледане писмото, да не е отблъскващо. Но най-голямо въздействие върху оценката оказаха настроението и креативността.
- Какви хора се отзовават на това предизвикателство?
- Има две групи: едните, които имат нужда да пишат най-вече за себе си, да разкажат, да споделят... (Както жените, обичащи да мрънкат само за да успокоят сами себе си.) И другите, които знаят, че това, което им се е случило, е много ценно, уникално и важно, но невинаги го забелязваме. Авторите на такива писма подсъзнателно, а може би съвсем целенасочено се опитват да помогнат на хора, които са в подобна ситуация, да ги докоснат, да им дадат сила и мотивация да продължат напред и да извадят най-доброто от себе си.
- Според вас какво ги стимулира - наградният фонд, възможността за изява или нещо друго?
- Мисля, че по-скоро са подтикнати от мистериозната възможност да се свържат с някой друг, без да го познават. Ние нямаме официален дистрибутор на писма, имаме само съмишленици. Това е начинът, по който действаме. Но явно е вдъхновяващ. Сигурно защото е от хората и за хората. Което се оказа, че работи. Някои участници в инициативата се включват за втори, трети път. И стават все по-добри. Всяко тяхно послание ме вдъхновява още повече.
- Какво се случва с писмата след края на конкурса?
- Най-добрите послания, които са и най-вдъхновяващите, дори да има нещо по-драматично в тях, но са с позитивен край, се тиражират. Разпространяваме ги на непознати чрез нашата мрежа от съмишленици - вече са из цяла България, много от тях пътуват, имаме и такива, които идват специално, за да вземат писма и да раздават.
- Кои са най-големите трудности при организирането на подобна инициатива?
- Изобщо не е лесно! Необходимо е всичко да се направи така, че хората сами да намерят смисъл да участват в инициативата. А не просто да им кажеш: направи го! Трябва да ги заангажираш и те да вярват в каузата. Това се постига със срещи, с безброй обяснения. Реално повтарям едно и също. Дори понякога, в моите представи, понеже го правя непрекъснато, то се изтърква. И се налага сама за себе си отново и отново да намирам стимул да продължа започнатото. С организацията се занимавам след работа, вкъщи, през уикендите, тоест всяка свободна минутка. Коства ми много време. Но просто не се отказвам.
- От кого получавате подкрепа?
- Цялото ми семейство помага. Дядо ми беше първият, който отдели 200 лв. от изобщо неголямата си пенсия за тазгодишната "Коледа в писмо". С тези пари отпечатахме специалните пликове на конкурса. Доста хора ме подкрепиха. Най-много - продуцентът Димитър Тодоранов от Hacienda Beach. Също така поетесата Белослава Димитрова, художникът Стефан Божков... Не мога да ги изброя, нека ме извинят.
...То е лавинообразно - в началото си сам, после ставате двама, след това - четирима, осем... Прогресията е доказана и математически. Ако движиш нещата, те се случват.
- Вие сте от поколението, за което писмо в повечето случаи означа "e-mail". Получавали ли сте истинско послание в плик?
- Да, имах това удоволствие. Но не от непознат, а от баба ми Верче, която живееше в Русия и ми пишеше много писма. Те за мен бяха дълго чакани и нямах търпение да взема в ръце плика. Даже някои от посланията ги пазя вкъщи. Като ги чета, понякога се разплаквам. Въпреки че нищо кой знае какво не пише. Обаче самите въпроси, които ми задава, грижата й към мен винаги са ме трогвали.
- Какво бихте казали на хората, които не са имали шанса да държат в ръцете си реално писмо (от роднина или дори от непознат)?
- Нека сами да направят първата стъпка. Вярвам, че каквото дадеш, то ти се връща. На мен поне точно това ми се случва. Давам много за тази инициатива. Разбира се, получавам и доста откази. Но за сметка на всичко, което съм дала, в крайна сметка получавам много повече, отколкото съм искала. Това е най-якото. Няма нищо користно: просто правиш нещо - написваш две писма (както аз преди време в Италия) и продължаваш да вярваш в идеята, да разказваш, да агитираш хора и те се включват.
- Кое беше най-неочакваното в тази инициатива?
- Може би фактът, че всички плакахме, когато четохме писмото на победителя. Това беше много ненадейно. Аз се разревах още първия път, настръхнах цялата, не можех да повярвам какво е написала тази жена и как го е направила. Изключително силно ми въздейства посланието й. Явно това е ключът - да успееш да провокираш с думи върху хартия. И след това човек така да се замисли дълбоко в себе си, такъв преход да направи с всички емоции, че да го трогнеш и той да се разчуства, без да осъзнава защо. Писмото всъщност показва, че на най-близките си хора ние не показваме най-съкровените части от себе си. Което на всички ни тежи.
- Мислили ли сте да издадете най-добрите писма в книга?
- Вероятно ще го направя. Просто трябва да говоря с издателите, да го измислим, да намерим начин. На мен ми трябват съмишленици. Винаги работя с хора, които се кефят на определена идея. Важното е да не съм сама. Не мога и не бива сама да го правя. Не в това е смисълът. Става по-силно, когато има повече хора.