Благодарността си отива най-бързо

Започвам с пожелание за здрава и успешна нова година. И си пожелавам българският спорт да има по-малко душмани. Както искате го разбирайте. Но онзи ден в центъра на София срещнах един приятел грък. Той каза една елинска поговорка – "Благодарността си отива най-бързо". Така е. Не бива да сме неблагодарни. Не трябва да сме черногледци. Напук на мъглата, мафията и безпътицата пред и около нас. В случая спортът пак е като оазис. Има си черните овце, но си има и белите лястовици. Те са повече, откъдето и да било. Изпратихме една година, дойде следващата. Като че ли само спортистите не забравят бързо кой и как им е помогнал. Знаете ли защо? Може би, защото те не искат за себе си, а за спорта като цяло. За тренировки, лагери, състезания. Искат, за да се трудят. Затова помнят доброто повече, а защо не и вечно. И пак затова и тях хората ги помнят с хубаво.
Ясно е, че с властта нещата не стоят така. Там даже има черни неблагодарници. Лошото е, че те не са такива само към тези, дето са ги уредили. Те са такива към народа си. Не знам дали това е подходяща тема за старт на новото. Но със сигурност е начало за край на старото. Убеден съм, че спортът ни пак ще има постижения. Въпреки стария бюджет и липсата на система и много други важни компоненти.
Следващите редове са тежки не само за писане, но и за осмисляне. Защото си отиде един спортен до мозъка на костите си човек, който даде много за Територията. Трудно е да свикне човек, че няма да чува повече компетентното мнение на Стефан Орманджиев. Той вече не е в този свят. Мъчно ми е, разбира се. Познавах го. Малко преди да напусна ЦСКА, ме помоли да дари вещи на баща си Стоян (легендарен треньор на червените) в Музея на клуба. Съдействах му, организирахме го, бе отразено подобаващо. Стефан беше доволен. Този човек бе професионалист. Сега остана в историята на спорта ни и отиде на небето. Рано ни остави, но ни остави много. Почивай в мир, Орма! Тук благодарността никога няма да си отиде! У всеки, който те е познавал и е бил до теб...