Билет в една посока

Не се чудете на името й - Варвара Двужилова е родена в България, говори само български език и се чувства българка, макар че баща й е руснак, а майка й гъркиня. Двете отначало ни обедини  общото родно място - ненадминатият по хубост Пловдив, а като разбрах за житейските й битки реших да разкажа за нея, защото тя е изключително борбена личност. Животът й може да бъде пример за много хора, защото често ни сполетяват беди и болести, а е много важно как ги посрещаме, как ги преодоляваме. В това отношение Варя е истински боец!
Пловдив събира в брачен съюз баща й - донски казак, прогонен от Русия, и майка й - гъркиня от Драма. Бащата на Варя попада съвсем случайно в България. Той е 17-годишен, когато натоварени на кораб донските казаци са принудени от съветската власт да се отправят в изгнание. Съдбата го довява в Пловдив. И се събират в семейство двамата емигранти, от което се раждат Варя и сестра й.
Когато за първи път се срещнах с Двужилова, си говорихме с обич за любимите ни пловдивски места: за тепетата, за "нейното" Жълто училище в Стария Пловдив, за река Марица, за Четвъртък пазара, за Градската градина... Макар че Варя живее в Пловдив до омъжването си, в нейното сърце, както и в моето, завинаги са скътани  пловдивските местенца и улиците на нашето детство, на младостта ни.
Присъщи на Варя за цял живот са й любознателността, любопитството и упоритостта. Тя е посетила родните места на двамата си родители, запознала се е с останалите си тамошни роднини, макар това да й е струвало немалко неприятности, защото става по времето на "желязната завеса". Но Варя иска да познава местата, които са дали живот на баща й, на майка й, иска да знае корените и дедите си!
След омъжването си Варя живее и работи като санитарен инспектор в София. Отглежда две деца - дъщеря и син. Доста отдавна децата й са във Виена. Дъщерята е акушерка, а синът й е лекар ортопед и физиотерапевт, известен на виенчани и на многобройните тамошни българи. Варя често им гостува, но не говори немски език и бързо се "насища" на хубостите на Виена. Предпочита своя малък, но уютен дом в София, който е превърнала  в галерия на приложното изкуство. Събрала е в него красиви предмети от местата в света, които е посещавала. Подредила е с обич и вкус и своите ръкоделия, та се е получил оригинален дом за живот, отдих и разтуха. Семейният живот на Варя се подрежда така, че тя, със своята вродена инициативност, поема отговорността по отглеждането и възпитанието на децата и по решаването на важните  дела. Купуват си дървена виличка в Рибарица - Тетевенско. Решават да си уредят там място за летуване. Затова на шейсет години Варя се научава да шофира. Тя взема шофьорска книжка "от раз", макар че вижда усмивките на колегите си в учебния курс! Инструкторът обаче я хвали - тя показва удивителни за възрастта и пола си качества на шофьор! Сега вече независимата Варя, "въоръжена" с кола, която управлява сама, развихря своите организаторски качества. От подръчни материали от бракувани дървени павилиони тя преустройва вилата и я превръща в удобна къща с пет стаи, сервизни помещения. Копае септична яма, докарва вода далече от Стара планина и създава удобства за живеене на семейството си. Но най-голямото, което строи, е мостът през реката, за да се стигне до вилата. Навитата й глава често я предава, като случаят с първоначалното й "мостово съоръжение", построено от бракувани релси от Кремиковци. Те се огъват и й доказват, че "всяка работа си иска майстора". Тогава Варя възлага построяването на моста на инженер и се заема да му осигури солидния хонорар. За целта докарва коли от Австрия, продава ги и така събира съответната сума. Успява! До вилата има вече удобен и солиден път с 18-метров мост! Всичко това Варя прави, след като се пенсионира - след като е навършила 60 години. И тогава тя живее прекалено активно, не се е отдала на скучния и монотонен живот, в който често "потъват" някои пенсионери и предпочитат само да се жалват от болести! А и тя не е "застрахована" от ударите на съдбата. Пет години преди да навърши достойната осемдесетгодишна възраст, я сполетява жестоко заболяване. Туморно образование между двата мозъка в главата  застрашава живота й. Спасява я бързата намеса на сина й, който организира с частен самолет превоза й до Виена и настаняването й в тамошна клиника. Следва едногодишно лечение, химиотерапия, лъчетерапия и стопяване на образуванието. Но като последица от тежката терапия остава пареза в лявата й страна, която Варя, с характерната си жизненост и упоритост, побеждава! Сега тя се движи по улиците с голям мотор с електрически батерии, а в дома си също се предвижва със специални колички. Не се предава, трудно й е с намалената подвижност, но се обслужва сама, пазарува си, чисти си сама къщата, която блести в изрядна чистота. Не се примирява и с неуредиците у нас, които затрудняват живота на инвалидите. Тя пише, обажда се на градската управа, когато трябва да се уреди съоръжение за улесняване на други граждани, принудени да се обслужват с колички за инвалиди. Възхищавам се на хора, на жени като Варя! За тях е подходящ изразът: "Реката няма да ме спре, планината няма да ми се опре!"
Нека животът, характерът на Двужилова да е пример за сила и подражание на всички ни! Защото животът ни човешки е билет само в една посока. Няма репетиция, няма повторение! Целта е да го живеем достойното и смислено! А Варя точно това и прави! Като я видите, ще й се възхитите, ще я харесате, защото тя обича живота и го живее с финес и красота. Браво, Варя!


Варя с внуците си, които е научила да говорят на български

Като истинско мъжко момиче Варя се движи по улиците с голям мотор с електрически батерии
Снимки личен архив