Лионел ЛОРАН*
Днес, когато САЩ заявяват, че е малко вероятно Украйна да се върне в границите си преди 2014 г., че приоритет в областта на американската сигурност е Китай, може да се разбере защо съюзниците на САЩ в Европа изпитват дежавю, а в някои случаи и гняв. Хаотичното едностранно изтегляне на американските войски от Афганистан през 2021 г. предаде и разгневи европейски съюзници, които години наред бяха осмивани заради липсата на военна решителност
„Източна Европа вече не е в центъра на американската външна политика... Хората се питат дали НАТО ще иска и ще може да я защити“...
Може да се очаква, че ще чуете тези мнения в Брюксел, където европейските лидери бълват критики, защото са били пренебрегнати от Доналд Тръмп, който подготвя преговори за Украйна с Владимир Путин, като същевременно прехвърля все по-голяма част от тежестта на сигурността на континента върху съюзниците си.
Подобни притеснения бяха изразени в писмо от 2009 г. до предшественика на Тръмп - Барак Обама, от фигури в бившите страни от Източния блок като Полша, България и Чехия. Още тогава те се опасяваха, че стремежът на САЩ за възстановяване на отношенията с Русия, както и за ориентиране към Азия, ще направи източния фланг на Европа по-уязвим.

Днес, когато администрацията на Тръмп заявява, че е малко вероятно Украйна да се върне в границите си преди 2014 г., че приоритет в областта на американската сигурност е Китай, може да се разбере защо съюзниците на САЩ в Европа изпитват дежавю, а в някои случаи и гняв.
Всъщност има много примери от миналото за това, че „Америка на първо място“ се е превърнала в „Америка, както обикновено“. И е изненадващо да видим европейците толкова „изненадани“. През 2013 г., часове преди САЩ и Франция да атакуват сирийския съюзник на Путин - Башар Асад, Обама остави Париж „на сухо“ с обратен завой в последния момент.
През 2021 г. хаотичното едностранно изтегляне на войските от Афганистан от Байдън предаде и разгневи европейски съюзници като Франция, които години наред бяха осмивани заради липсата на военна решителност. Тези събития окуражиха Путин и подхраниха очакванията за един постамерикански свят. Стремежът на Тръмп за ново пренастройване в отношенията с Русия, както и заплахите му за налагане на мита върху вноса от ЕС, ще доведат до същото.
Следователно въпросът не е дали САЩ ще хвърлят съюзниците си под гумите на колата, а какво ще направят лидерите на ЕС, когато това се случи.
Възмутените искания за място на масата на Путин и Тръмп, колкото и да са основателни, не са достатъчни. Те затвърждават мнението на САЩ, че европейците могат само да "следват" и са толкова неподготвени за мир, колкото и за война. Подобно на дипломатически шофьор на задната седалка, ЕС подкрепи Украйна финансово, военно и морално, без да дефинира собствен план или интереси от страх да не се разедини. Това може би помогна за поддържане на санкционния натиск върху Москва и военната помощ за Киев. Но цената на това решение е липсата на стратегия в очакване на Тръмп или на ясна политика за укрепване на морала сред уморените от войната избиратели, които свалят правителства, които обвиняват за високата инфлация по време на войната и слабата икономика.
Сякаш европейските лидери просто смятаха, че ранната вълна на обществена подкрепа за Украйна ще продължи вечно, подобно на аплодисментите за медицинските сестри по време на КОВИД-19. Вместо това в много страни подкрепата за прекратяване на огъня в замяна на териториални отстъпки нарасна. Финансовите пазари вече се вслушват в указанията на Тръмп и залагат на предполагаемите облекчения, включително на спадащите цени на енергията. Дипломатите от ЕС се притесняват, че годините на приказки за по-настъпателна Европа са довели до самоуспокоение, сравнявайки го с призив за пенсионни спестявания, който се пренебрегва. Инициативи като по-широка Европейска политическа общност или започването на преговори за присъединяване на Украйна към ЕС не успяха да променят ситуацията.
Предвид спешната необходимост да определят и защитят своите интереси и тези на Украйна, е време лидерите да оставят настрана изграждането на общоевропейски консенсус и да изградят по-пъргави коалиции. Група от Великобритания (дори извън ЕС), Франция, Германия, Италия и Полша би обединила двете ядрени сили в Европа, най-голямата й икономика, влиятелно правителство, съвместимо с Тръмп, и страната с най-големи разходи за отбрана спрямо брутния вътрешен продукт.
ЕС ще трябва също така да положи целенасочени усилия в областта на отбраната, която е най-голямата му слабост и най-големият повод за спорове с Вашингтон, за да покаже, че може да действа стратегически без американски заповеди. Това означава да не се затъва в дебата за финансите, който се води в Германия, или в дебата за лидерството, който тече във Франция. Като се имат предвид трилионите долари, необходими за подготовката на следвоенна Украйна, максималната гъвкавост трябва да бъде в основата на играта: бюджетните правила на ЕС биха могли да бъдат по-свободни, спасителните фондове от времето на кризата биха могли да бъдат преосмислени, а за инициативи като противовъздушната отбрана би могло да се насърчи вземането на повече заеми.
Европа има основателна причина да се тревожи за изхода от преговорите между Тръмп и Путин. Но тя е и по-силна, отколкото изглежда. Повече от четвърт век, след като ЕС тръгна по свой собствен геополитически път, „Америка на първо място“ не трябва да означава „Европа, както обикновено“.
* Учил е в Колумбийския университет и Лондонското училище по икономика и политически науки. Експерт по Близкия изток, политическия ислям и европейската интеграция през XX век