За България с тъга

Тъжна държава стана нашата. На тъжни хора в тъжно време. Ходи насам-натам народът с обронени от грижи глави и изобщо не се вълнува от натрапвания ни лакиран животец на шепичка самопровъзгласил се елит. Който дори притъпи сетивата на поданиците за това кой и как ги управлява. Хората с кожите си осъзнаха, че корупцията не от вчера и днес така е покрила със слуз територията, че в условията на липса на кислород се развиват единствено и закономерно процесите на... гниене. А това вече е страшно. Естественият порив за справедливост вече трайно отстъпва място на примирението. Което открива широки магистрали за обезличаването ни като народ, за превръщането ни в население - мултинационално, мултикултурно, мултирелигиозно, мултилиберално, но и миниобразовано и минизадоволено. С една дума - зле сме, откъдето и да го погледнеш.
През тези дни съдбата на съзерцатели, пък и на участници в загниването на държавата, ни поднесе, без да изненадва, някои втрещяващи събития. И то по жизненоважни проблеми на болното ни общество. Оставям настрана отвратителните изяви на престъпността, защото те в целия период на лъжовния преход се превърнаха във всекидневие в живота ни, чиято стойност намалява все повече.  Национална трагедия, с която привикнахме и  престъпно се примирихме. Както сме на път да преглътнем рутинно и многолетните коварни опити за обезбългаряването ни, този път с днешна дата.
Не ми е известно какви мисли и терзания са бушували в главата на министъра на "просветата" при обявяването на безсилието му при пробутването на нови учебни програми. Но факт е, че получаваме ярко доказателство за липса на държавност. Пък и изобщо на държава, защото не е възможно институция, която е призвана да ръководи деликатния процес за образоване на младите българи, да абдикира грозно пред деформацията на историческата истина, да прогонва и омаловажава велики творци и будители, да ни отдалечава от вярата ни, от духа ни. Не помислиха ли посветените и "просветените", че замяната на смисловите с лексикални интерпретации на турското робство, прогонването на Паисий от шести клас и  вмъкването "по европейски" на ромския химн "Джелем, джелем" например, е път към нищото. Или поне не към качественото, обективното и съобразено с държавата, където се преподава образование. Както впрочем и на полезното запознаване с "християнизацията" за сметка на православието. И преднамереното възпитаване към униатство.
Пътят, по който са ни повели новите поредни приспиватели, се очертава като ценен капитал за страни, които имперски последователно и търпеливо отстояват своите национални интереси. Дали селският ни и комплексарски криволичещ път, водещ към магистралата на обезличаването, не е маркиран и с апатията към проблематичния избор на главен мюфтия? И не е ли тревожна откритата вече възможност мюфтийството да продава свободно своите имоти и да се финансира извън българската държава? А в същото време редица членове на този орган да притежават имоти в Турция.
Все въпроси с неудобни отговори, които поради това се изтласкват встрани от "фаталните" приоритети на днешната политика. Която храни избраници сега, но изправя проблеми пред нацията и нейната перспектива за по-уредена, развита и подвластна на реда и закона държава. С поданици, които милеят и пазят свято родното историческо, духовно, културно и материално богатство. И именно с него влизат и обогатяват европейския по-развит свят. По уникален и неповторим начин. Вписват се в европейската донякъде интегрирана система. Но не като просяци с протегната за помощ ръка, а с гордост и самочувствие на независима държава. Която не се командва дистанционно, не се ръководи от вживели се в ролята на съдници посланици, от нафталинени европейски доклади на скъпо платени еврочиновници, от обслужващ роден политически персонал на чужди интереси, фондации, неправителствени организации и всякакви лица, обсебени от манията за благоденствие за сметка на конюнктурата и обикновените българи.
Пиша тези редове с подчертана тъга за България. Нашата красива (все още?) държава, в която изпитвам сериозни опасения от есемесите и ваксините. Пък и от клаксоните. Добре, че не ми предстои сватба. Защото ще се наложи тържественият кортеж да премине в мълчание по софийските улици, което ще прилича повече на траурна процесия. А бях върл защитник на тези малки, но полезни и красиви екстри в живота. Така е обаче, докато в размътените ни глави не завият сирените за истински патриотизъм, но и за разум, и единение за измъкване от нищетата. Дано!