Але, хоп!
/ брой: 158
Изпитах чувство на дълбоко разочарование, когато препрочетох частта за България в Доклада на Европейската комисия за върховенството на закона, оповестен на 20 юли. Той е почти същият като предходния от 30 септември миналата година. Единствената съществена разлика, която открих, е, че се е променил процентът на българите, които смятат, че нивото на независимост на съда и прокуратурата е добро, каквото и да означава "добро" всъщност. Преди десет месеца този процент е бил 37, сега е 31, т.е. нещата се влошават, ала гладко.
Да, гладко е една от дразнещите думи, които брюкселските бюрократи обичат да използват. Има още десетина паразитни думи, но никоя не може да се сравни с двузначната, унифицираната, безполовата, идиотски скопената словоформа "предизвикателство". Когато нещата се влошават, това е предизвикателство. Не се вземат мерки по въпроса - това е ново предизвикателство. Законът не се прилага еднакво спрямо всички - явление, граничещо с предизвикателство. Налице е липса на отчетност и контрол върху работата на главния прокурор - не е проблем. Предизвикателство е.
Какво друго, ако не предизвикателство, е недостатъчната борба с корупцията по високите етажи на властта? И как другояче, освен като предизвикателство, може да бъде оценено политическото влияние върху медиите?
Вижте, предизвикателството е като корупцията - има предизвикващ и предизвикан. И престъпленията, ако ги разглеждаме като особен вид противообществени наказателни предизвикателства, се характеризират с две страни - едната е престъпникът, другата е пострадалият. И какво от това? Ако пълната липса на правова държава е обикновено предизвикателство, за какво е тогава цялата олелия на Европейската комисия, а и на Съвета на Европа, ако щете, за върховенство на закона, за борба с прането на пари, за ограничаване на плащанията в брой и прочее? Ако с такова мило определение наричаме вандализма срещу правото и грубото му погазване, значи имаме проблем, далеч по-страшен и опасен от чиновническото безделие на Брюксел. Това вече значи, че сме дебелокожи, безочливи, че не виждаме реалността - ние, българите, не я виждаме отвътре, брюкселци не я съзират отвън. Не е ли тогава пределно ясно защо само прокуратурата и КПКОНПИ изръкопляскаха на ленивия, лигав и скучен доклад на Европейската комисия за върховенството на закона? Имаме напредък, но неговата нищожност е предизвикателство и открива нова перспектива към задълбочаване на усилията. С такъв витиеват стил доникъде няма да стигнем. А той е и обиден, между другото, защото обърква представите на разумния човек за пределите на човешката глупост.
Але, хоп! - обича да казва в един свой роман Кърт Вонегът.
Наскоро беше съобщено, че Европейската комисия е решила да предяви иск срещу България пред Съда на Европейския съюз за това, че все още не е свързала своя национален Търговски регистър със Системата за взаимно свързване на търговските регистри (BRIS), като по този начин страната нарушава Директивата на ЕС 2017/1132 относно някои аспекти на дружественото право. Ами хубаво, нека ни съдят, много ни дреме. Санкцията ще я плати данъкоплатецът, не чиновникът, който не си е свършил работата. Отсъствието на уважение към правото като ценност не се укорява с водене на искове срещу държавата, която подхранва това отсъствие. Тези искове също са предизвикателство, какво друго да са?
Преки санкции са необходими и ултимативни предупреждения - с прости, ясни и недвусмислени думи. Само това ще проработи. Вижте само какъв ефект предизвикаха санкциите по закона "Магнитски". Ама това не било съдебен процес, нямало защита, били едностранни, ала-бала. Щом има недостиг на право и на справедливост, този недостиг не може да се компенсира с морални упреци и гладка терминология. Иначе върховенството на закона ще си остане препоръчително, а само неспазването му - осъдително. Ала бива ли да те осъждат за неспазена препоръка?