Спомен за помена

Четвъртвековният юбилей на раждането на СДС преди месец отприщи река от спомени на повече или по-малко заслужили отци-основатели, носталгични въздишки и взаимни обвинения за последвалите резили. Изчаках учтиво (поради статута ми само на страничен наблюдател), преди да дам своя скромен принос към този помен.
По онова време, някъде около средата на 80-те години, бях шеф на дирекция "Предавания за чужбина" на Българското радио. Пред кабинета ми беше стаята на секретарките - моята и на директора на Института по култура проф. Димитър Филипов. Един ранен следобед сред групичката чакащи пред кабинета на професора виждам моя колега от университета Иван Джаджев. Зарадвах му се, естествено го поканих, секретарката поднесе кафетата, последваха обичайните "А помниш ли?"... Полюбопитствах какъв вятър го е довял на четвъртия етаж на радиото. Оказа се, че и той е нещо към института.
- Е, и какво правите в този институт? - Ами, ето така, събираме се веднъж седмично, всеки четвъртък,

пием по едно кафе и си чешем езиците

И някак дискретно добави, че в института е и Желю Желев. Не исках да мина за невежа и не зададох уточняващ въпрос "Кой е този Желю Желев?"
Новината за 10 ноември 1989 г. ме завари на работа в чужбина. При завръщането ми за новогодишните празници в едно телевизионно предаване се "запознах" от малкия екран с най-изтъкнатите дейци - отци на създадения седмици преди това СДС. Сред тях беше и Желю Желев, облечен както всички около него с домашно плетено пуловерче - такъв се оказа викът на модата по онова време.
Та репресираният заради книгата му "Фашизмът" основател и първи председател на СДС си е останал в това тихо, ама много тихо пристанище Институт по културата, с официално работно време 2 часа седмично всеки четвъртък на кафе при проф. Филипов.
Години по-късно на един коктейл в посолството на Франция се засякохме с вече не само президента, но и първи франкофон на републиката Желю Желев, съпроводен от съпругата му Мария. Френското шампанско изглежда срива някои задръжки, и след като му се представих като журналист от ДУМА, най-безцеремонно го запитах: "Ама, господин президент, за какво беше тази щуротия с връщането на земята в реални граници?" Последва стандартизиралото се обяснение с необходимостта

да се промени мисленето

на българина от колективистично към частнособственическо, което ще пробуди изконната любов на българския селянин към земята и той ще се върне на село, за да оре и сее бащините ниви и да благоденства.
Според официалната статистика в края на 2013 г. в България е имало 564 напълно обезлюдени села, което е над една десета от всички 5009 села на картата на държавата ни. Съответно пустеят мерите им, и не само техните. Село Горно Камарци, от което имам преки впечатления, въобще не е обезлюдено, но в някогашните ниви и ливади сега растат само тръни вратига. Следствието: вместо вкусните камарски компири и гергьовски сукалчета - картофи от Египет и отлежало десетилетие говеждо от Аржентина, зеле от Полша, чесън от Китай и други деликатеси на земята българска в реални граници. За това благоденствие свидетелстват и последните данни на аграрното министерство, публикувани в края на м.г., според които за 3 години само (2010-2013) стопанствата са се стопили с 30%, но пък с 60% се увеличавал средният размер на фермите - от 10,1 ха през 2010 г. на 15,5 ха в 2013 г. Е, да де, ама тогава оти ручахме жабетата, както би рекъл шопът. Защо трябваше да се разтурват процъфтяващите ТКЗС-та в името на "промяната на колективистичното мислене", когато животът опроверга очакванията, че внуците на Боне Крайненеца ще тръгнат подир ралото, теглено от Белчо и Сивушка. И че модерно земеделие не се прави в разпарчетосана "земя в реални граници".
Във външната политика първият свободно избран Желю ще остане несъмнено с

тупането в гърдите

че първи сме признали независимостта, суверенитета и т.н. на Република Македония. И че на чашка кафе е убедил и турския президент Демирел, а и веселяка Елцин, да сторят същото. За който жест през 2012 г. Желю Желев беше награден с най-високото македонско отличие - орден "8 септември". А иначе знаците на дълбока благодарност на Скопие са може би не всекидневни, но не е регистриран нито един изпуснат случай - като се почне от националната принадлежност на цар Самуил и се стигне до Гоце Делчев и Вапцаров. И никога да не се пропуска езиковата уникалност на македонския език, създаден през 40-те години на миналия век по заповед на Коминтерна.
На този фон не само недоумение, но и възмущение буди упорството на Атина да не се допуска кандидатурата на съседите за ЕС, докато не се откажат от официалното название Република Македония. Дребнавостта на гърците стига дотам, че лепват черен стикер на автомобилните номера върху обозначението на държавата с "MК" - Македония. Снимал съм си за спомен миналото лято такава табелка на автомобил на летовници от Скопие, дошли на почивка на Тасос. Иди им давай на такива орден "8 септември". Но иначе урокът, че отстояването на националните интереси се проявява и в наглед дребните неща, е поучителен. За схватливите ученици.


По следите на сините стъпки
Снимка БГНЕС