Да си импотентен при капитализма

Когато стане дума за предишния строй, противниците му бързат да го съсекат със замах: "Аз социализма съм го живял, не ми го хвали!" С други думи, важна е не пропагандата и дори не статистиката, а субективното усещане за системата. Щом то е лошо, човек има право не само да е глух за хвалбите, но и да е сляп за обективните измерители. Когато обаче стане дума за повторния български капитализъм, този подход не важи. Не бива да казваш: "Аз капитализма го живея вече четвърт век, не ми го хвали!" Ще те приемат за носталгик, за елемент от тъмното минало, дори за ретрограден тип. И ще те залеят с пропаганда и статистика, за да променят вътрешното ти усещане. Защото са убедени, че то е неправилно.
Капитализмът има нужда да бъде хвален. С химни и дитирамби. С внушения в медиите и излияния в публичното пространство, че дори и с наукообразни похвати. Политици и олигарси, интелектуалци и представители на неправителствени организации всекидневно и ударно се силят да променят не нещата от живота, а отношението ни към тях. Често хвалбите са трогателни със своята безполезност и безпомощност. Само преди дни НПО от либералния сектор ни просълзи с откритието, че покупателната способност на българина се е изравнила с тази от 1989 г. и дори леко я е надминала. Но, моля ви се, това за казване ли е? Та ние дори от двете световни войни и от Голямата депресия се оправихме по-бързо! Независимо какъв е бил строят. А сега излиза, че след 26 години реформи сме се върнали в изходната точка!
Както и да е, за пропагандистите е важно, че сме си възстановили покупателната способност. Не всички, а средно. И не по цялата палитра, а само за някои стоки и услуги. И въпреки това усещането за бедност, сравнено с 1989 г., натежава, което се отбелязва и от либералните стратези. Някои от тях дори признават, че дълги години се терзаят от въпроса защо чисто материалният стандарт на живот на българина сега е много по-висок, но въпреки това хората в преобладаващата си част продължават да смятат, че са бедни и дори по-бедни оттогава.
Науката може и да е безсилна в подобни случаи, но тънките познавачи на човешката душевност винаги намират отговор. Много издаван автор ни открехва, че "човек се чувства така, както реши да се чувства или както му наредят да се чувства. Или както му позволят да се чувства." При социализма не са ни разрешавали да се оплакваме, поради което на хората и през ум не им е минавало, че живеят зле. А когато днес се обръщат с носталгия назад, те всъщност си спомняли, че не са се оплаквали, а не че времената са били хубави. При капитализма обаче е разрешено всичко, включително и да хленчат, и като го правят, заживяват с мисълта, че сега са по-бедни.
Автор като този би повярвал само на онова, на което реши да повярва. Безсмислено е да му се припомня, че при социализма по събранията началниците изписваха цели тефтери с оплаквания, приемните бяха препълнени, редакциите - залети със сигнали за нередности, а институциите - с жалби. Че имаше структури за държавен и народен контрол с правомощия да решават повечето от тези  въпроси. И ако, въпреки лавината от оплаквания, хората си спомнят, че са живели добре, значи наистина е било така.
В случая по-важен и по-опасен е стремежът на автора да девалвира субективните усещания, да ги лиши от представителност и дори от валидност при опитите да се формулират промени в посоката на общественото развитие. Той ни съветва да си представим здрав като бик милионер, с чудесно семейство и невероятно подреден живот. Но се чувства изключително нещастен, защото... е импотентен. Поради което смята, че живее в най-тежките времена. С други думи: капитализмът е прекрасен строй, но ти не можеш да му се радваш, защото си импотентен. Никой обаче не ти е виновен, това си е твой проблем и няма защо да ни го натрапваш. По същия начин трябва да си мълчиш, и ако си беден. Как може толкова хора да ходят на море у нас и къде ли не, а само ти да си стоиш вкъщи? Значи причината си е твоя и няма защо да занимаваш всички с нея. Не е нужно и да казваш, че си нископлатен или безработен, или че децата ти не учат. Това са си твои проблеми, а не на системата, и няма защо да я очерняш с тях.
Ако съвсем не са загубили сетивата си, подобни автори и анализатори трябва да си дадат сметка, че субективните възприятия имат своята обективна основа. И те няма как да са възторжени, когато 2% от българите притежават над 50% от всички спестявания. Това небивало разслоение поразява имунната система на обществото и го води към дезинтеграция, с чиито прояви се сблъскваме всеки ден. Защото колкото и да е лошо да си импотентен при капитализма, още по-зле е самият капитализъм да е импотентен. Това вече е не личен, а обществен проблем, който трябва да намери своето решение.
   Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info