За режисурата и нейните проблеми

В новата си книга "Пътят на режисурата" проф. Васил Стефанов изследва един от най-сложните и трайни проблеми в съвременния български театър, а именно проблемът за различните тенденции в режисурата през втората половина на ХХ век, интерпретиран през конкретни режисьорски фигури, спектакли, театри. Книгата представлява задълбочен и реконструиращ прочит на специфичните контексти, ситуации и проблемни кръгове, характеризиращи режисьорския проблем в съвременния ни театър, и едновременно с това е интересно четиво, защото авторът представя сюжетите в живота и пътя на режисурата като увлекателна история на търсения, открития, въздигания и провали. Режисьорският проблем съпътства театъра ни от първия ден на неговото професионално съществуване и в продължение на десетилетия търси своето сполучливо и трайно решение, отбелязва проф. Стефанов. Това е до голяма степен обяснимо за театър, започнал да пише и историята си със закъснение и без особена предварителна подготовка. Неговите първостроители тръгват практически от нищото, с много скромно наследство от близкото възрожденско минало на любителските опити и със съвсем малък капитал в настоящето. В първите години след Освобождението любителството продължава да е единствена форма на театрална изява, така че те трябва да се учат сами на онова, което искат да направят своя професия. Но тъй като помежду им няма такъв, който да знае повече от другите, за да им бъде наставник, съвсем в началото те се задоволяват с един избран по старшинство измежду тях ръководител, който с личния си авторитет да тежи достатъчно, за да ги сплотява и организира в общата им работа и в нейното усвояване. Техният "управител" в качеството си на лидер поема отговорностите на организатор на цялата художественотворческа изява на колектива, като се почне от избора (понякога и превода) на пиесите за репертоара и провеждането на репетициите и се свърши с намирането (или закупуването) на костюми, на декорация (обикновено голямо изрисувано платно, което затваря сценичната кутия отзад) и музика (изпълнявана през антрактите най-често от духов оркестър), заключава той. В следващите страници авторът фокусира изследователския си интерес върху основните етапи в развитието на режисьорските идеи и практики на имена като Стефан Сърчаджиев, Вили Цанков, Кръстьо Мирски, Моис Бениеш, Леон Даниел и много други, за да направи своите обобщения и заключения за този, изпълнен с ожесточени полемики, в чийто център е проблемът за реализма, период от движението на търсещия дух на режисьорския театър.