Гримил

Крачнах до София за ден-два. Заради внучката Теа, първолачка е, и след като я изпратих в първия й учебен ден, побързах да ида в галерия "Райко Алексиев". Грях би било да съм в София и да не разгледам изложбата на Милка и Гришата. Бях дочул, че навръх 9 септември т.г. откриването събрало не само цвета на художническата гилдия, но и много личности от висок морален калибър. Встъпих в приказния дворец "Гримил" не без вълнение. Заради изкуството и гражданската позиция на двама творци, надхвърлили вече деветдесетте, всеки сам за себе си неповторим, но иначе съпрузи, неразделни вече 62 години, за пет от които заклеймени партийно като "битово разложени". Съюзени са и в ателието им, което са нарича "Гримил", от първите срички на  Гришата и Милка. "Гримил" е и наборният шрифт, който двамата са създали. Можело да го нарекат "Милгри", но влюбената жена ще да е отстъпила пред първата си обич, за която тя казва "платих и плащам много скъпо за моята единствена любов!". Но не съжалява ни за миг.
Преди да влезна в изложбената зала, прочетох написаното от Милка Пейкова. Който е бил на откриването, го е чул: "Тук съм сама. Съпругът ми - Георги Ковачев - Гришата, не може да присъства, защото е болен от алцхаймер. Изложбата организирах по мое решение и тя е среща за сбогуване. Не е ретроспективна, за каквато нямам физически сили, нито имам финансови възможности с моята пенсия от 193 лева и 85 стотинки." Сетне Милка Пейкова подарила на всички книгата си "Дните предишни". Аз имах честта да я получа доста по-преди. Художничката, която кара буквите да говорят, ми е написала автограф: "На Тодор Коруев с пожелание да пише в колонката на в. ДУМА за проблемите в Родопския край и българските традиции, което с удоволствие чета". Постреснах се. Милка Пейкова не  хвърля думи на вятъра, при нея всичко е чисто, подредено и премислено, сякаш ми намеква да не се давя в днешните мръсни политическите води, а да погледна в изворите на българската душевност и на традиционните нашенски ценности. Нещо, което тя всъщност прави цял живот със слънчевото си изкуство - от удивителните портрети, за които Кирил Кръстев писа, че са "еквивалент между "характеристика" и "картина", през шрифтовите шедьоври и "живописната поезия", през текстилните пана и гоблени с пъстри багри и бродерии, през слънцата от вълна, та до жилетките за четирите годишни времена, изплетени на Гриша Вачков за "Лазарица" (актьорът е погребан с една от тях). Такъв земен е и спътникът й Георги Ковачев - Гришата. Него пък Кирил Кръстев определи като "лирично-декоративен живописец с неоиконографски тенденции, който в стилни, ритмично пространствени композиции възпява моминската и мадонската хубост на българската жена". Платната на Гришата напомнят често на българска черга, родната земя, в която художникът е вплел своите персонажи, а цветната му графика е изящно елегантна. Добре го е казала Бойка Асиова: "Впрегнати с любов в един ярем, но всеки тегли своята си бразда в изкуството".
На изложбата "за сбогуване" Милка Пейкова  определя участието си като символично, то играело поддържаща роля с показаните шрифтови платна и картини. Познато ни е това поведение - нейната скромност е удивителна, не за пръв път казва, че художникът в тяхната къща на ул. "Вишнева" е той. Но стига само да погледнем таблата в антрето на галерията със снимки на удивителните й портрети, повече от двеста са. Тя е една от най-прецизните портретистки. Милка Пейкова се обрича на своята единствена обич жертвено, с безкористна всеотдайност. Преди шест години събра най-силното от дневниците на Гришата в книгата "Сън ли е било...", сега е доволна, че 193-те негови тетрадки са вече в Държавния архив. Като към "Сън ли е било" добавим "Дните предишни", преживяното от двамата оживява в цялата си сила - от спомените за студентските години, в които властва шлагерът на Вутимски за "седемте пияни негри", през четвъртвековната маса на Борис Ангелушев в Клуба на журналистите, с пътешествията сред "светилищата на духа" - музеите и галериите по света, и "чутото и видяното" в общуването с великани на изкуството и литературата. Но сега на Милка Пейкова мир не дава съдбата на ателието на ул. "Миджур" с богатството от картини, желае да посвети дарението на болните от алцхаймер творци. Иска скромно само името "Гримил" да се запази. Трудно е на художничката кому да се довери "при толкова разнопосочни възгледи на хората, които ни управляват". Тя очаква съвет и подкрепа как да постъпи, важното според мен е не само абревиатурата да напомня за двамата, създадени един за друг, но и сътвореното от тях да може да се види в галерията.