У дома или в дом?

Партньорство с медиите и гражданското общество за насърчаване на социалното приобщаване на децата, лишени от родителска грижа, и децата с увреждания. Признавам, че като прочета или чуя подобни витиевати призиви, си мисля, че означават никой да не свърши работа, или по-скоро, че проблемът се прехвърля от болната глава на здравата. Не че медиите нямат своето място тук, не, но ако ще всички да се превърнем в една Ани Салич няма да решим със силата на четвърта власт онова, което държавата не е решила. А нашата не го е сторила и това пролича и от вчерашната констатация на УНИЦЕФ, че сме рекордьори по изоставени бебета. И то не само в сравнение със страните от Централна и Източна Европа, а и с тези от Централна Азия. И то въпреки реформите, или по-скоро точно заради тях, поне в България. Защото думата деинституционализация се спряга много често, особено след някой уличаващ ни в липсата на грижа за децата в домовете доклад, но съдържанието й се изчерпва понякога в прахосани пари или бъдещи намерения, докато усилията за подкрепа на семействата и децата в най-ранна детска възраст си остават само пожелание. Пожелание, което не топли дори увредените деца на България, каквито напоследък се раждат често, а и нормалните, които си имат и мама, и татко. Защото бедността затиска и едните, и другите и не се знае кого повече...
УНИЦЕФ дава и препоръки за нормализиране на изоставянето като подходящ бюджет и подходящи мерки в семейна среда, приоритетни ресурси за алтернативни решения за децата до 3 години и специално внимание към тези с увреждания, строги закони и изисквания преди крайния вариант на настаняването в дом, капацитет и стандарти за подкрепа още от родилния дом на "колебаещи" се родители. Простичко, нали? Но ако има кой да изпълни препоръките. За съжаление тенденцията у нас показва, че това още дълго няма да се случи. Държавните сиропиталища сега не са крайна мярка, а настаняването в тях въобще не е в най-добрия интерес на детето. Те са пристан за нежелани бебета, които държавата трябва да отглежда, деца на бедни родители или такива, които няма как да ги отглеждат у дома заради специални изисквания, родените дори в любов, а после станали пречка в живота малчугани. Тях никой не ги пита "У дома или в дом?", пък и те не могат да отговорят. Така, както не са ги питали, преди да се родят...
Но родените все пак са деца на България и за тях трябва да се намира и бюджет, и политики, и услуги, съизмерими със стандартите на онези, развитите в нашата обща Европа държави. Иначе черната статистика ще продължи да се допълва с нашите "водещи" места, които не са никакъв повод за гордост. Особено когато става дума за деца. Нищо не струва толкова скъпо, колкото една сълза в детски очи, твърди една мъдрост. Нашите деца често плачат...