Саможертвата на българското офицерство

Българийо, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха!
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

(Из "Новото гробище над Сливница" от Иван Вазов)
 
Това е най-краткотрайната, най-справедливата, най-самопожертвователната от всички войни в новата българска летопис. Неочаквана е предимно за хората от народа. С опасения от започването й обаче княз Александър І Батенберг пише "любвеобилни" писма до сръбския крал. Което я прави не чак толкова изненадваща. Макар че и на младия княз, и на младата държава им се струпва много.
Неукрепналата още България е изоставена дори от Русия, която отзовава своите офицери - инструктори в Българската армия. А те все пак до този момент са гръбнакът на армията - от военния министър до командирите на полкове и дружини. Освободителката се страхува да не бъде набедена в покровителство на Съединението, което не би могла да защити. И България е оставена сама на себе си. Да оцелява! Или да я няма! С нея са мнозина в добри дни, и малцина - в беда.
Тази война става известна по-късно като Войната на капитаните срещу генералите. Войната, в която капитаните яко натупват генералите. От всичките над 500 офицери, 17 дават живота си за България. Това са повече от 3 процента. Което сетне си става чисто български патент - българският офицер върви в бойния строй най-отпред със сабя в ръка. Затуй я има до днес България!
По брой и по имена загиналите офицери в Сръбско-българската война отдавна са известни на изследователите и специалистите. За тези жертвоготовни мъже още от стародавни времена Българската армия е била храм, школа, втори дом, място за прераждане.

Иконостас на двуседмичната война

В него са подредени "иконите" на артилериста капитан Васил Данаджиев от Ески Джумая (дн. Търговище - б.а.), на пехотинците капитан Иван Златев от Русе, капитан Марин Маринов тоже от Русе, поручик Григор Загорски от Берковица, подпоручик Георги Ангелов от Болград, подпоручик Иван Бобев от Саръгьол, Тулчанско, подпоручик Боян Ботев от Калофер, най-малкият от братята на поета-революционер Христо Ботев, подпоручиците Никола Енев и Георги Загорски, и двамата от Карлово, подпоручик Иван Калов от Сливен, подпоручик Петър Кочев от Разград, подпоручик Александър Папанчев от Сливен, подпоручик Ганчо Сокеров от Дряново, подпоручик Александър Стоянов от Свищов, от Свищов са още подпоручиците Ангел Тодоров и Костадин Халачев, подпоручик Константин Цанков от Гюргево.
Най-младият сред тях е портупей-юнкер Боян Ботев, едва 19-годишен, а най-възрастният - командирът на 3-а дружина от 8-и пехотен Приморски полк капитан Златев - на 31 години. Не е достигнал дори Христовата възраст. Какъв иконостас - пред олтара на България. Как днес да го разберем и превъзнесем. Освен с почит!
Най-много са убитите офицери на 5 и 7 ноември - по четирима. И макар че средната им възраст е само 21 години, някои от загиналите още преди Сръбско-българската война вече са доказали храбростта и мъжеството си и са наградени за заслугите си към България. Подпоручик Костадин Халачев например, командир на 14-а рота от 5-и пехотен Дунавски полк, е доброволец в 1-ва рота на 5-а дружина от Българското опълчение и не само участва в боя при Шейново на 28.ХІІ.1877 г., но и получава "прострелна рана от куршум в лявото рамо". А капитан Иван Златев е деен участник в българското национално-освободително движение и прави усилия да се включи в Сръбско-турската война от 1876 г.
Носители на различни български и чуждестранни ордени и медали са капитаните Марин Маринов и Васил Данаджиев, както и подпоручиците Александър Стоянов и Костадин Халачев - общо 4 руски, 2 сръбски, един пруски и един хесенски. Откъдето и да се гледат, припомнят, почитат, загиналите са все

млади герои, дали живота си за България

Типичен пример за проява на героизъм е подвигът на единствения поручик сред загиналите Григор Загорски, командир на рота от 2-ри пехотен Струмски полк. Той лично повежда атаката на ротата срещу сръбските позиции при с. Мало Малово край Сливница. Ранен е първо в ръката, сетне и в крака, но продължава да води атаката, докато трети куршум не пронизва гърдите му!
Изключително достойно е и поведението на родения в Бесарабия българин Георги Ангелов. Дошъл да учи в София, той избира Военното училище, сетне служи в Силистра и с пеши поход в състава на 5-и пехотен Дунавски полк стига до Трън. Срещу ротата му настъпва противник с чувствително превъзходство по численост. Три пъти му предлагат да се предаде, това е буквално в първите часове на войната. А той отговаря: "Аз съм български офицер и срам ще е, ако се предам жив!"
От ротата му остават живи малцина, но удържат сърбите до пристигането на помощ. А по-късно всички са изненадани, че в продължение на почти два дни само една рота, командвана от подпоручик, спира цял противников полк. Изпонадупчен от куршуми, 10 дни подпоручик Ангелов се бори със смъртта, докато накрая, само ден преди мира, почива. А в училищния двор в Трън освен него са погребани и подпоручиците Халачев и Калов.
Подпоручик Иван Калов от 2-ри пехотен Струмски полк загива, ненавършил двадесет години. Подпоручик Петър Кочев от 3-и пехотен Бдински полк пък бил... циганче, ама по-симпатично и от българче. Офицерско звание получава само два месеца преди да почне войната. Назначен е за комендант на родния Разград и като такъв може въобще да не отива на фронта. Но той се записва по свое желание в Главния резерв на армията и се озовава в Кула и в последния ден на войната - 15 ноември, загива при с. Гайтанци.

Аз съм български офицерин и срам ще е...

Вероятно тук и там по родните и лобните места на героите от войната имената им са изписани по паметници и паметни плочи. Още по-вероятно е обаче някои от тях да са потънали в забвение. И дори при отбелязване на различни годишнини да са пропускани, подминавани, подценявани... А ноември е месецът на Сръбско-българската война. Месецът на гордостта от героизма при Сливница, Трън, Драгоман и Пирот. Местата, по които мина и остави своя отпечатък "миниатюрната" война от 2 до 15 ноември 1885 г.
Във "Войната на капитаните" най-много са загиналите подпоручици - 13 от всичките 17, трима са капитани и един поручик. Ранените са 46, най-вероятно също с преобладаване на подпоручиците. Поначало след отзоваването на руските офицери армията ни се оказва само с 8 души старши офицери, заедно с южнобългарските части. При това броят на загиналите офицери процентно е два пъти по-голям от загубите на редовите чинове. И точно това е неоспоримото доказателство за проявения героизъм, за стремежа им да показват личен пример на подчинените, за високите им командирски и нравствени качества. И точно това е основанието отново и отново да изтъкваме тази наша нравственост.
Народното дирене и съпоставяне на фактите показва, че повечето от загиналите офицери са от градове, известни като центрове на българската просвета и книжнина през Възраждането. Или са пряко свързани с национално-освободителните ни борби. Което във всички случаи дава отражение във формирането им като истински патриоти и родолюбци. Петима от 17-те пък са от "заможни" и "състоятелни" семейства. Точно петима са и от другия "социален полюс", чиито родители са "неособено състоятелни", дори "бедни".
Ето го аристократизмът, вселяван в българския войник от войсководци от типа на капитан Олимпий Панов, полковник Борис Дрангов, генерал Владимир Заимов... Независимо от младостта и неопитността си, младите български офицери се проявяват като боеспособни командири на роти, дружини и полкове, успешно командват и увличат в атака своите подчинени и им вдъхват увереност в трудните мигове.
А по време на война критичните моменти са в изобилие. И винаги българските офицери са готови да пожертват живота си за България. С единствената мисъл, подобно на подпоручик Георги Ангелов при Трън: "Аз съм български офицерин и срам ще е, ако проявя страх!"


Българският войник

Чухме ги и подлудяхме,
и във сливнишкия дим
като бесни полетяхме
да умрем ил победим.
И победата я зехме
с бодила на наший щик!
Враговете се слисаха
и уплашени крещяха:
Бежте! Българский войник!

.........................

Ех, ний скоро ще се върнем,
ако Бог ни поживи,
мили майки ще прегърнем
с лавров венец на глави.
И когато се покаже
полкът ни в града със вик,
нека чуем в оня миг
що светът ще пак да каже
зарад българский войник!

(Из стихотворението "Българският войник" на Иван Вазов)


Схема на бойния фронт по време на Сръбско-българската война