Девети

Днес е девети септември. За доста българи от средното и по-възрастното поколение това е ден с особено значение. Неизбежно за тях ще изплуват спомените за манифестациите, тържествените слова, награди и банкети с онази леко приповдигната административна разточителност. Ще се сетят за пълните трапези на фона на истинската българска народна музика, а и за приятния унес с ритмите на Дико Илиев. Някои ще се сепнат от героизацията на събитията и определени личности, но и от извършеното от хора чисти и идеалисти, принесли в жертва живота си в името на справедливостта и един по-добър свят. За немалко представители на младото поколение деветият ден на деветия годишен месец е просто обикновена дата след осми и преди десети септември, за която "старите" говорят нещо от тяхната младост. Други ще прибавят тухла в стената на разединението и с псевдодемократичен устрем ще се стараят да ни убеждават какво мракобесие е властвало в онзи, социалистическия строй. Как всичко, на което в годините след 1944-а хората отдаваха труд с любов, ентусиазъм и радост, е било дело на едва ли не масова параноя в резултат на комунистическата пропаганда. Отново глашатаи на новото време ще говорят за "комунистически преврат", "окупация на България от Съветската армия", "лагери", "тоталитарна власт", "досиета и Държавна сигурност", "комунистически режим" и какво ли не, само и само да се анатемоса социалистическият период на България. В употреба пак ще се пуснат изтърканите като стари дънки, разцепени от бдителен милиционер, притчи за бананите и мандарините само по празници, за дефицита на луксозни стоки и наличието им само в "Кореком", за изстрадалите естрадни бардове дисиденти (тогава не се определяха като такива!), които не слизаха от подиумите на "Концертна дирекция" и пълнеха оскъдното ефирно време на единствената телевизионна програма. Очаквайте изобилие от страдалци в социалистическия мрак, използвали този червен трамплин за своя волен полет в синевата на либералдемокрацията. Или на техните деца, закърмени с антикомунизъм от изначално правоверни, но впоследствие дезертирали комунисти. Или просто от хора, направили големите пари от придобиването на активи (да не употребя по-точна дума) от същата тази опустошена от социализъм България.
В отредената ми колона във вестника не мога да вместя всичко, което изплува в съзнанието за Девети. Наричам го така, защото за хората от моето, да не говорим за следващите, поколения няма съмнение за кой Девети става въпрос. Като роден цели седем години след "преврата" през 44-та, моя милост е типичен продукт на социалистическото време в периода на своето израстване. Няма да ви занимавам с излишни подробности поради дефицит (но не както днес към държавността!), а на вестникарско място. В детството играехме много и родителите ни не се притесняваха, че се прибираме късно след кварталните войни на "стражари и апаши". Имаше пълна сигурност. За престъпност като днешната не можеше и да става въпрос, и това спокойствие се пренасяше и по време на традиционните 22-дневни безплатни почивки на морето с профсъюзни карти. По-късно в известното 11-о училище започнаха да идват треньори от районното дружество "Левски", за да ни агитират и привличат към детско-юношеските отбори. Избрах баскетбола и отдадох седем години на любимия спорт. За което бе необходимо само желание, труд и никакви средства за екипировка, тренировки, лагери, медицинско осигуряване, пътуване в страната за състезания. В студентските години - абсолютно безплатно обучение, стол на символични цени, а след това широки възможности за работа, пак безплатно здравеопазване, пак гарантирана сигурност. И така до 10 ноември, но 1989 г.
След тази условна линия в живота ни, признайте си, се случи нещо по-различно. Някои удариха в десетката и построиха истинския комунизъм. Масата обаче остана слисана от арогантността и бездушието на капитала. В своите лъжедемократични конвулсии държавата ни не успя да запази социален облик, независимо от позакъснелите усилия на политиците от левия сектор. И се започна: за здраве - плащай, за обучение - плащай, за всичко под слънцето - плащай, и то с най-мизерните заплати и пенсии в Европа. Питам се като средностатистически наивник - кога народът български живееше по-добре? Отговорът е повече от ясен, но днес мнозина не се осмеляват да го изрeкат на глас. Затова отново властолюбци повличат електоалната единица на избори, омайвайки я с перспективи за бляскаво бъдеще. С малко уточнение обаче: ...вие ни осигурете сега луксозния живот в парламента и извън него, а на вас в неизвестна перспектива обещаваме благоденствие под сянката на партията, прежъдняла за тотално управление след едногодишна опозиция. Какъв справедлив бартер само. При това със сигурност ще има гроздове от банани, съвсем не както след 44-та. Логично е, защото днес не сме социалистическа, а бананова република. 
Честито!